Фирдоуси - Шах-наме

„Сънят се сбъдва — каза Сиявуш, —
угасва моят свод във края чужд,
определил ми да изпия тука
докрай горчивата си несполука.
Дворецът горд небето озари,
а то с отрова ми благодари.
Век даже да е отреден на роба,
спасение ще види само в гроба.
И все едно как ще завърша тук —
от звяр, от птица или от юмрук!
Да се роптае, е съвсем ненужно:
не грее вечно сводът теменужно.
Макар че в шести месец влезе ти,
една безкрайна мъка ни гнети.
Но знам, че от дървото на мечтата
със чуден цар ще наградиш страната.
И Кей-Хосров го наречи, че той
ще стане шахиншах и смел герой.
Това, което виждаме ний ясно,
единствено на бога е подвластно —
крилцата малки, слонът-планина,
поточето и нилската вълна.
В земята родна няма да изтлея,
обречен да умра далеч от нея.
Така се движи звездния покров,
че и двореца вече не е нов.
Ще падна аз на злото от ръката,
ще спре да свети на властта звездата
и със савана кървав някой ден
ще ме покрият тук обезглавен.
Но кой туранец ще оплаче роба,
когато няма да лежа във гроба
на своя шахски род или дворец,
загинал като беден пришелец!
И тебе ще обиди злата стража.
Ще те помъкне тя със злоба вража,
но ще се втурне в този час Пиран
към властелина страшен на Туран
и той ще се смили над дъщеря си.
Пиран ще те укрие във дома си,
където със небесен богослов
ще се роди синът ни Кей-Хосров.
Тогаз спасител от Иран ще дойде,
по волята на бог Яздан ще дойде;
и с него ще преплувате Джейхун,
понякога жесток като тайфун.
И след мига, когато върху трона
го озари иранската корона —
той ще разпъне тоя край на кръст,
обзет от жажда за достойна мъст.
Това от свода син е предрешено,
и то ще стане, предопределено,
защото в бой иранските юнаци
ще полетят, развели лъвски знаци.
Светът ще трепне, щом и Кей-Хосров
пред войните се понесе суров.
Отново върху Рахш, могъщ и славен,
Рустам ще се изправи богоравен.
Със меч и шлем, във броня и колчан —
за мен ще вдигне всеки боздуган…
Но време е за път, прощавай, мила,
така съдбата ни е отредила.
Очаквай от небето черен пир,
забравила за щастие и мир.“
Ридаейки, припадна Ференгис,
проливайки сълзи — поток лъчист,
и струйки кръв от впитите й пръсти
в страните нежни и косите гъсти.
Затуй ли ни създаваш ти, съдба,
да ни убиваш в скръб и веселба?
Излял пред Ференгис душата своя,
с тъга напусна Сиявуш покоя,
дори без капка сила във гръдта
под тежкото небе на горестта.
Към царската конюшня се забърза,
где конят вран опечален отвърза:
Бехзад му беше името и той
бе кон неповторим във мир и бой.
Изведе го, прегърна го, заплака,
хамута му свали за миг юнака
и каза на ухото му със скръб:
„О, враг да не възседне твоя гръб!
На Кей-Хосров да служиш ти си длъжен,
за мъст когато той потегли тъжен.
Тогаз, понесъл златната юзда,
ти ще забравиш днешната беда,
и в дните идни светли и сурови,
тъпчи безумно всеки враг с подкови!“
Останалите си коне със меч
подложи Сиявуш на страшна сеч.
Захвърли шлема, бронята и щита;
ръката му разкъса ядовита
броката сърмен, царския венец.
И сам подпали чудния дворец.

Напусна след това града витяза,
преследван от съдбовната омраза.
С дружината потегли към Иран;
от кървави сълзи бе той облян.
Но не след много време в пътя прашен
се появи зад тях и царят страшен.
Огледа там железния им строй
и си помисли съкровено той:
„Да, прав е бил юнакът, който каза,
че ми замисля черно зло витяза.“
А Сиявуш когато го видя,
усети смут пред близката беда.
Изтръпнаха и верните му воини:
отвред войските бяха многобройни,
застанали гърди срещу гърди.
Кой мислеше доскоро за вражди!
Ала за миг туранците се спряха,
страхувайки се от сина на шаха.
Иранците тогава с боен плам
му казаха: „Юнако най-голям,
нима ще позволиш да ни сразят
и след конете да ни повлекат!
Не е ли по-добре да тръгнем първи
и техните тела да видим в кърви!“
Отвърна той: „Това е лош съвет,
не съм от бойно чувство аз обзет!
Със срам рода си царски ще покрия,
ако сега започна да се бия.
И нека да остана тук без мощ,
да ме срази туранският им нож —
но няма да издигне меч ръката
в напразен спор със меча на съдбата!
Един мъдрец ли ни е завещал,
че няма небосводът капка жал.“
Ридаейки, към царя той извика:
„О ти, чиято слава е велика!
Защо си тук с безбройната войска?
Ще ме срази ли твоята ръка?
Враждата стара пламне ли отново,
ще чуеш ти проклятие сурово.“
Гласът на Герсиваз се чу тогава:
„Не ще ни подведеш със реч лукава!
Защо ли, щом си тъй невинен ти,
пред царя твоят славен меч блести?
И носиш лък, със сноп стрели отровни,
наместо скъпи дарове синовни.“
Чул тези думи, младият храбрец
извика силно: „Ти си бил подлец!
И твоята ненавист ме погуби;
не е сънувал царят мисли груби.
Но твоята лъжа ще причини
смъртта на много воини и злини.
И в нея най-дълбоко ще затънеш:
каквото си посял, това ще жънеш!“
А след това към царя викна там:
„Не си играй със огъня голям!
Шега ли е невинен да убиеш
и толкова юнаци да затриеш.
Повярвал на лъжеца самозван,
ще паднеш сам, погубил и Туран.“
Едва дочул словата на витяза,
коварният пред царя се показа.
И викна: „Опомни се, царю драг,
пред боя разговаря ли се с враг!“
Повярва царят пак на брат си. Чудно
блестеше вече сводът изумрудно.
Но той изрече да извадят меч
и всички да се понесат за сеч.
Потръпна Сиявуш, усети жал,
да се не бие беше обещал.
Той нареди на своята дружина
спокойно да дочака властелина.
А царят се зададе безпощаден,
гласът му към бойците беше яден:
„След удара да следва удар пак,
че е далеч спасителният бряг!“
Иранците хиляда воини бяха
и до един за Сиявуш умряха;
отнесе ги безмилостно смъртта,
земята се изгуби под кръвта.
О, мъка — сред беда съдбовна вече
витязът в миг от коня вран се свлече.
Пронизан бе от нечия стрела
и на земята той се олюля;
политна, сякаш беше на гуляй.
Тук го настигна злобният Горай,
пристегна шията му в примка двойна,
ръцете му завърза с неспокойна
душа за мъст и го поведе той,
че в злобата си нямаше покой!
Сълзи от кръв струяха по лицето;
по-страшен ден не знаеше небето!
Сам, беззащитен, сред сганта нерад,
докараха го в чудния му град.
И царят страшно на бойците рече:
„Откарайте го нейде по-далече
в пустинята и на това момче
главата мигом да се отсече:
кръвта му в прахоляка да попие,
че можеше и той да ме убие!“
„О царю — викнаха бойците там, —
какъв е неговият грях голям?
Какво е той направил, че такъв
жадуваш ти за буйната му кръв?
Или пък се страхуваш ти от княза?
Ще бъде страшна хорската омраза.
Сега дърво посаждаш, чийто плод
ще ни лиши от земния живот!“
Но Герсиваз се мъчеше отново
да трогне царя с подлото си слово
и шепнеше да се убие в миг
най-славния и тъжен мъченик.
Но имаше Пиран достоен брат,
по-млад на възраст, с мъдрости богат.
Приличаха си двамата съвсем,
и младият се казваше Пилеем.
Така продума той на господаря:
„Това убийство не е чест за царя.
От мъж премъдър някога разбрах
куп истини и благодарен бях:
владей се, ако можеш, при бедата.
Щастлив е, който има ум в главата.
На злобата си щом се поддадеш —
отровен плод след време ще ядеш.
Умът, когато в тебе заговори,
готов е с всяко зло да се пребори.
Не е ли по-добре с верига яка
да оковеш изпърво ти юнака?
И много мъдреци повикай тук.
Опитай с ум, а след това с юмрук.
Ако гневът ти сляп не се разпръсне,
да го убиеш — няма да е късно,
макар че не е умно при това
да се отсича царската глава!
Загине ли витязът млад — тогава
какво ще стане с нашата държава?
Нали е шахски син, със дар голям,
възпитан от могъщия Рустам!
Във смъртен знак издигнеш ли ръката,
не ще избегнеш черната разплата.
Забрави ли за мечовете страшни,
които в боевете ръкопашни
проблясваха в иранските ръце!
Те изумиха не едно сърце.
И Фериборз, синът на Кей-Кавус —
що без война животът му е пуст
и вдигнал рамене, на слон прилича,
а всичко с меча си на смърт обрича;
и Тус, Гударз, Горгин, Фархад за бой
с литаврите ще вдигнат страшен вой
и тук за мъст ще долетят велики,
издигнали в степта гора от пики.
Не можем ние да ги победим —
ни аз, ни друг юнак неустрашим.
Пиран ще дойде утре със зората
и чул на стария мъдрец словата,
присъдата ще отмениш ти сам.
Побързай да изтриеш този срам
на думите, от твоя гняв родени —
или ще бъдем смъртно разорени.“
Смекчи се сякаш цар Афрасиаб,
но Герсиваз бе в злобата си сляп
и каза пак: „О, царю с власт предрага,
безумен път младежът ти предлага!
Не виждаш ли ти гарвана далеч:
как смееш да не хванеш своя меч,
когато се смрачава свода син!
Очаква помощ той от Рум и Чин.
И тя ще дойде с мечове и брони
и ще изтръпнат тези небосклони.
Забрави ли ти име, трон и чест?
Или е време за съвети днес!
Убий я, щом се подаде змията,
а ти май с много милост си в душата!
Ако простиш сега на моя враг,
ще си замина аз от теб недраг,
все някой земен ъгъл ще открия,
където до смъртта си да се свия!“
Обади се Демур, поде Горай,
обхванати от злобата докрай:
„О, нека тая смърт не те тревожи!
Зад теб стоят туранските велможи.
На Герсиваз съвета изпълни
и пресечи опасните злини.
Той е пленен, закрита е вратата —
убий го, приеми със чест съдбата,
че само за смъртта е той достоен.
Убий го и бъди от туй спокоен.
Нали към тебе вдигна той ръка,
ти няма ли да отмъстиш сега!
И няма никак да е в теб вината:
витязът пръв ти нарани душата.
Не, по-добре на смърт го осъди,
врагът с ненужна милост не щади!“
Афрасиаб отвърна притеснено:
„Не е сърцето ми сега ранено,
но зло очаквам от сина на шаха —
тъй звездобройците ми предвещаха.
Реша ли се да го накажа аз,
ще легне над Туран съдбовен час,
закрил небето с прах и ратен шум,
и всеки ще изгуби своя ум.
Той в моя край дойде да ме погуби,
от този ден съдбата ме разлюби.
Простя ли му, аз ще извърша грях —
смъртта следите ми ще скрие в прах.“
Хитрец, лъжец или светец прекрасен —
не е ли все едно за свода ясен!