Фирдоуси - Шах-наме

Без сън и без покой, пришпорил коня,
пристигна бързо Герсиваз пред трона
на своя брат, що в трепетния час
бе драг от думите за славния витяз.
Когато той писмото му прочете,
в миг сякаш се преляха цветовете
на свода върху царското лице,
но беше Герсиваз със зло сърце.
Досадата го мъчеше сурово.
И щом потъна слънцето отново,
не мигна ни минута през нощта;
така остана чак до сутринта,
която мрака звездосин запали.
Тогава той през приказните зали
се втурна пак към своя славен брат
и ето как му заговори с яд:
„Внимавай в туй, което ще ти кажа
за Сиявуш, за истината вража,
и в туй, което аз разбрах добре:
държи той връзка с другите царе
от Рум и Чин и този славен мъж
за шаха пи до дъно неведнъж.
С юнаци той се обкръжава вещо:
страхувам се да не замисля нещо.
За Тур да си припомниш май е ред
и как невинен бе убит Иред.
Не знаеш ли, че няма на земята
покой за огъня и за вълната,
и няма никога да се сдружат
ни върху тоя, ни на оня свят.
Ако това не бих с теб споделил —
с позора само бих се примирил.“
Афрасиаб усети тежка мъка;
в сърцето му се втурна тя сторъка,
когато каза: „Братко, родна кръв
при мен те е довела в час такъв.
Три дни ми трябват, за да проумея
дали съм приютил в Туран злодея!
И ако в туй се убедя подред,
ще ми потрябва твоя скъп съвет.“
Три дни изминаха, и Герсиваз
при своя брат намери сгоден час
да се покаже уж за друго нещо,
но царя всичко продължи горещо:
„Юнако, от Пешенг велик филиз,
над мене твоя поглед свети чист.
И затова сърцето ми е твое;
но нямам мир от тежкото алое
на мъката — от оня смутен сън,
гърдите ми разкъсал като звън;
и все пак дадох царство на витяза,
защото той достойно се отказа
от трона на баща си и презря
на шаха недостойната игра.
Не ме подведе с нищо тук момчето,
и тъй го надарих, че под небето
сам да царува радостно и славно,
забравил с мен за злото стародавно.
Съюзът кръвен беше тъй скрепен,
че няма да настъпи черен ден,
защото с него поделих дома си,
а за жена му дадох дъщеря си.
И питам тук: след дарове такива —
пари, земи, любов, съдба щастлива —
за злото как да си помисля аз?
Не е достойно туй за мойта власт.
Нищожен повод, братко, не намирам;
а разбере ли, че го подозирам,
към мене ще отправи взор суров,
с презрение ще влезе в спора нов.
Нападна ли го аз невинен — даже
великият творец ще ме накаже.
Дори лъвът за малкото си лъвче,
обиден, би се разярил такъв, че
за своето безпомощно дете
като безумен всичко ще смете.
И затова ще свърши тъй бедата:
синът да се завърне при бащата.
И нека утре той да стане шах,
но днес Туран да не изпитва страх.“
„Велики боже — каза Герсиваз, —
какво от царя наш дочувам аз?
Завърне ли се Сиявуш в Иран,
не ще остане нищо от Туран —
че, като зет, държавните ни тайни
му довери в беседите безкрайни.
Съвет съм чувал: вятърът дори
в кафеза на стените затвори,
ако навънка може изведнъж
да те засипе с градоносен дъжд.
Нима ако отгледаш ти пантера —
ще бъде утре туй, що беше вчера.“
Замисли се Афрасиаб дълбоко,
това, що чу, изглеждаше жестоко;
за всичко сторено се той разкая
и тъй продума угнетен накрая:
„Не виждам, братко, вече път достоен
към радостите и света спокоен.
Да мине малко време, пък тогаз
ще снема аз привидния атлаз
от истината или от лъжата;
да ме събужда всеки ден зората,
за да узная със сърце ранено
какво от свода ми е предрешено.
Най-първо ще повикам моя зет
и всичко ще разкрия тук подред.
Щом разбера какво крои витяза,
ще мога по-добре да се предпазя.
Узная ли за заговор нелеп,
ще се надигне моят дух свиреп;
и няма да ме трогне дума блага
на злото вековечно върху прага.“
Но с мъст в душата каза Герсиваз:
„Ти, който над страната имаш власт
и си могъщ, правдив и благодатен,
а твоя жезъл ни огрява златен —
не смяташ ли, че иде вече ред
да те нападне твоят славен зет?
Нали ти казах: не е туй момчето,
което ти прие с любов в сърцето.
И няма да познаеш Ференгис,
приседнала на своя трон златист.
Ще тръгнат: всички след момчето младо,
а ти, какво — ще си пастир без стадо!
Съзряла мъдрост в неговата власт,
войската ще ти измени завчас
пред трона на могъщата му сила,
оставила за теб една могила.
И мигар вярваш ти, че щом узнай
за твоята покана, своя край
вълшебен… ще напусне в миг юнака,
да си превие тук пред теб гръбнака!
Дружат ли лъв и слон! В кои гори?
В кой край водата може да гори!
Вземи ти лъвчето новородено,
отгледай го, учи го вдъхновено,
със мляко и със захар го храни
и чакай после да настъпят дни,
когато ще направи лъвски скок
и слона да срази в двубой жесток.“
Смути се царят от речта лукава,
но да обмисли той реши тогава,
че е достоен само този мъж,
що не решава нищо изведнъж.
Напразно май разумността се хули.
Дали от някой старец сте дочули,
тъй както мен, че всеки ураган
не е от здраво чувство обладан.
И ако някой чака мир, разтуха,
ще ги намери в този, дето духа.
Сбогуваха се братята, но всеки
изгаряше от помисли не леки.
Пристигаше пак Герсиваз лукав
и все така твърдеше, че бил прав.
Стараеше се с думи безподобни
да изплете веригите злокобни
на старата вражда, и бавно дните
посяха тихо кълна на злините.
Повика брат си той веднъж отново,
освободи слугите и сурово
поведе с него разговор дълбок —
как да избягнат жребия жесток!
След туй продума: „Трябва на витяза
писмо да занесеш, но не с омраза.“
Написа той: „Забрави ти, уви,
тоз, който с всичко те ощастливи.
За вас се затъжих, сложи венеца
и с Ференгис ме навести в двореца,
че толкоз време в пирове и лов
не ме обгражда вашата любов.
И в нашите гори пасат кошути,
от чашите искрят вина прочути;
ела и пий, ловувай, поживей.
А спомниш ли си родния елей —
в обратен път се отправи доволен.
Нима при мен не ще се видиш волен!
Стани, за дълъг път бъди готов,
чул шепота горещ на моя зов.“