Фирдоуси - Шах-наме

Дойде вестител и побърза с чест
пред Сиявуш да каже тази вест:
„От дъщерята на юнака славен,
царю, ти син дочака богоравен.
Форуд на име беше назован.
И щом научи за това Пиран,
със други вестоносци той веднага
ни изпроводи радостен от прага
на своя дом, където Джерире
сияела от месец по-добре.
По волята й майчина — слугите
отрязали скъп кичур от косите
на твоя син… И ти го праща тя.
Пиран ми каза: «Донеси вестта
на моя зет и му предай, че бог
най-после и към мен не е жесток.»“
Отвърна Сиявуш: „От трон прочут
навеки да е озарен Форуд!“
И толкова бе златото от царя,
че с мъка го донесе сам ключаря.
Но Герсиваз си каза с яд и страх:
„Пиран ликува, сякаш той е шах!“
Към Ференгис поеха те — и нея
да възвисят на радостта с елея.
Сияеше вълшебния престол,
царицата седеше в ореол
от лунни тюркоази и рубини,
в кръга щастлив на младите робини.
Тя слезе от престола златожълт,
попита за изминатия път;
пръв отговори Герсиваз, но тайно
коварство го разяждаше безкрайно,
че бе помислил: „След най-кратък срок
ще има Сиявуш света широк.
Нали сега държи една страна,
войска и трон, и царската хазна.“
От завистта той тръпнеше в омраза,
ала лукаво рече на витяза:
„Бъди щастлив сега от своя труд,
плодът на любовта ти е Форуд!“
Под купола на сенки благодатни
те седнаха на троновете златни
с отворени сърца за радостта.
Дойдоха гости, литна песента,
понесена от струните звънливи.
И всички бяха във пира щастливи.

Щом слънцето отново се надвеси,
разкъсало среднощните завеси,
на коня Сиявуш изправи стан,
решил да поиграе на човган.
Пръв топката захвърли Герсиваз,
политна бързо младият витяз
и топката така добре удари,
че мигом Герсиваз слана попари.
И тъй нагоре прати я ръката,
че сякаш се изгуби в небесата.
Тогава Сиявуш продума там:
„Играйте, братя, в този кръг голям.“
Иранските войници се сдружиха
и своя стар противник победиха.
Изправи се доволен той, златист,
по-строен даже и от кипарис.
Бе ред да мятат копия бойците.
Престолът златен грееше с лъчите
на слънцето. И двамата герои
следяха величавия двубой.
Подобно вихър воините летяха
и много точни ударите бяха.
Тогава Герсиваз поде притворен:
„От слънчев ствол се вие твоя корен,
но всички ти надмина като вожд;
и може тук да видим твойта мощ,
ако със лък и копие зловещо
ни удиви сърцето ти горещо.“
Витязът, в свойта сила убеден,
възседна коня, в подвизи кален.
Пет ризници блестяха на земята;
дори една бе тежка за ръката.
Но свързани — те бяха канара
и всеки тази истина разбра.
Взе копието Сиявуш спокойно —
то беше на баща му, що достойно
в Мазандеран не се покри със прах
и в много тигри бе посяло страх —
и се понесе като слон разсърден;
летеше конят като безразсъден,
когато с удар, опнал стремена,
той броните разкъса до една;
със копието ги промуши леко
и все така ги метна надалеко.
На славните туранци беше ред,
със копия те литнаха напред,
ала все пак не им достигна сила
да вдигнат тежкобронната могила.
Той сложи четири гилянски щита,
с две ризници от броня знаменита
и хвана лъка и стрелите с чест:
в ръката — три, на пояса му — шест.
Витязът тъй опъна тетивата,
че беше изумена там войската:
през броните и щитовете — в миг
стрелата изсвистя като камшик.
А след това и другите изпрати
под ехото на възгласи крилати:
„Велики боже, този млад юнак
дори и от стомана е по-як!“
„Витязе славен — Герсиваз извика, —
над всички твойта сянка е велика!
Но мисля, че е време в пряк двубой
да видим кой е по-голям герой.
Тук да започнем боя ръкопашен,
какъвто за юнаци не е страшен.
В Туран не зная като мене втори,
и моя кон непобедим се бори,
а ти между иранците си пръв,
решителен и силен като лъв.
Успея ли сега със сила чудна
да те съборя във борбата трудна —
ти ще признаеш плах и неумел,
че аз съм по-изкусен и по-смел.
А видиш ли ме в прах превил гръбнак —
не съм аз вече никакъв юнак.“
„Не говори така — витязът рече, —
ти си преславен тук и надалече!
Свещено твоя шлем блести над мен,
и моя кон от теб е подарен.
С туранци други нека да се срещна,
но дружески, а не във схватка грешна!“
„О, Сиявуше — каза Герсиваз, —
какво е туй за славния витяз!
За поясите да се хванем в миг
и да узнаем кой е по-велик.“
„Не е така — витязът отговори, —
юнак с юнак не трябва да се бори,
че не е схватка туй, а страшен бой,
във който трябва да умре герой.
Ти — царски брат — с копитата на коня
луната ще свалиш от небосклона.
На всичко съм готов, но не така
един към друг да вдигаме ръка.
Щом искаш да изпиташ мойта сила
и колко воини тя би разгромила —
от свойта свита призови боец
и му отдай най-бързия жребец.
Повярвай ми, че няма лицемерно
пред тебе да го унизя безмерно.“
Замлъкна многодоблестният княз.
Хареса се това на Герсиваз
и викна към туранците тогава:
„Юнаци, кой от вас желае слава,
да тръгне към иранеца самин?
Кой ще надвие този властелин?“
Мълчание. Усети всеки срам.
Горай единствен се обади там.
„Аз — каза той — ще вляза смело в боя,
когато няма друг юнак от строя.“
Намръщи се витязът, вежди сви —
не бе противник равен туй, уви.
Той чу от Герсиваз: „Витязе, знай,
от всички най-достоен е Горай.“
Но рече: „Друг, велик или пък малък,
за мене, все едно, ще бъде жалък.
И затова под тези небосклони
да дойдат двама с шлемове и брони.“
Излезе и Демур — същ великан,
такъв до днеска нямаше в Туран,
и се понесе като дим в полето,
готов да покори дори небето.
И спряха двамата пред Сиявуш,
навъсени, а той потръпна уж —
но в миг Горай за пояса подхвана,
ръцете му изви и великана,
без да е впримчен с ласо, в смут и страх
се свлече на земята в облак прах.
След туй витязът към Демур се спусна,
обгърна го за миг с ръка изкусна
и от седлото страшния герой
изхвръкна пред уплашения строй;
пак го подхвана Сиявуш с десница,
под мишница го сложи като птица,
а след това, оставил шлем и кон,
безгрижен седна върху своя трон.
Посърна Герсиваз и пожълтя;
бе искрометна в него завистта.
С витяза те пристигнаха в двореца,
где сякаш ги посрещна сам твореца.
И седем дни пируваха сред песни
и танци на робините чудесни.
Но трябваше да тръгва Герсиваз…
Писмо до царя младият витяз
написа с благодарности сърдечни
и думи — дните му да бъдат вечни.
И дарове богати — цял керван —
изпрати той за царя на Туран.
Войниците из пътя се дивяха
от Сиявуш, от този син на шаха.
А все така бе гневен Герсиваз,
повтаряйки: „Какъв позор за нас!
Иранец — толкоз почести да види —
и тъй жестоко той да ни обиди.
Най-славните юнаци на Туран,
що всеки е същински великан,
с ненавистна и зла ръка омая
и страшно ги опозори накрая.
Но утре, ако друго той реши,
кой нашите сърца ще утеши!“