Фирдоуси - Шах-наме

Не стихваше скръбта у властелина
за Сиявуш и чудната царкиня.
„Ако един от тях потъне в срам,
с нечут позор ще се покрия сам,
че тя ми е жена, а той — мой син,
но аз не виждам изход ни един.
И затова от пламналата клада
аз ще очаквам своята отрада.
Така е казал тук мъдрецът стар:
Тоз, който се съмнява — не е цар…“
От трона Кей-Кавус ядосан стана,
да се намерят — каза — сто кервана.
И рижите камили с дар голям
да тръгнат през пустините насам!
Започна да израства сред полето
камара от дървета до небето;
и можеше да се съгледа тя
дори от най-далечните места,
но шаха вече бе лишен от сили
в страданието по сърцата мили.
И затова, мой сине, запомни:
бъди далеч от хитрите жени.
Жени се само в оня миг, когато
намериш с трепет в пясъците злато…
Камара — не, — две планини стояха
пред хората изтръпнали, пред шаха.
А между тях — бял път, попаднал в здрач,
достатъчен да се провре ездач.
По волята на Кей-Кавус с нефт черен
поляха всичко и след знака верен
стотици факли лумнаха отвред.
От дим и огън сводът бе обзет.
Денят изчезна в огнени езици,
които полетяха като птици,
подгонени от воя нетърпим
на всички там, потънали сред дим.
Тогава се яви юнакът млад,
с шлем — чисто злато, и със дух крилат,
във бели дрехи, бодър и чудесен,
с надежди пълен, от мечти понесен.
И всеки в този миг позна скръбта,
че беше той венец на младостта.
Със камфор се посипа тих витяза,
като пред обред — нищо там не каза,
че сякаш не във пламналия зной,
а в рая щеше да замине той.
И конят вран тъй риеше земята,
че облак прах закриваше луната.
Спря Сиявуш до бащиния трон,
направи най-признателен поклон,
а шахът се смути от срам и даже
поиска нещо нежно да му каже.
Но Сиявуш отвърна: „Не тъжи!
Пред всеки път предначертан лежи!
Когато днес над мен плющи позора —
да видим бог какво ще отговори!
Ако съм прав — ще бъда аз спасен,
ако ли не — да прави всичко с мен.
Но аз му вярвам, че — благочестив —
през огъня ще ме запази жив.“
И пред самите пламъци витяза
към бог Яздан такива думи каза:
„О, дай ми да премина жив и здрав,
спаси ме ти от бащиния гняв!“
Юздата златна Сиявуш отпусна
и конят като дим напред се спусна.
Градът изтръпна. Литна вой. Нечут
бе този миг, изпълнен с гняв и смут,
долитнали до Судабе на тропа;
и огъня щом зърна от балкона,
тя — бясна, отмъстителна и зла —
на Сиявуш смърт страшна пожела.
А хората поглеждаха към шаха
и думи най-ненавистни мълвяха.
През огъня летеше вихрогон
сам Сиявуш и неговият кон!
Стена от огън светеше, където
изчезнаха и конят, и момчето.
Замряха всички, беше тежък час:
ще се провре ли младия витяз
през ада? Но подобно цвят в степта,
излезе той с усмивка на уста
сред шепота: „Спаси се от бедата,
преминал пламъците на съдбата!“
И сякаш в този миг бе свеж жасмин
иранският преславен властелин,
загледан в Сиявуш, родил се дважди,
наметнат с влажен плащ, покрит от сажди.
Така, когато заповяда бог,
разцъфва чудно този свят широк.
По-ярко сякаш слънцето засвети.
Иранците ликуваха, обзети
от чувство да го наградят с пари.
И много злато пътя му покри.
Празнуваше там всеки, който може
да падне пред твореца с думи: „Боже,
остана жив сред живите синът,
защото справедлив е твоят съд!“
Ала заплака Судабе отново
и беше ядно тъжното й слово,
но Сиявуш пред Кей-Кавус се спря,
цял, непокътнат, свеж като зора.
От коня слезе мигновено шаха,
дружините зад него замълчаха.
И пред баща си славния витяз
отрони във поклон синовен глас:
„Преминах жив през пламналата клада
и нека моят враг сега да страда!“
Тъй отговори шахът: „Сине мой,
ти си велик и с радости — безброй!
Поклон пред тази, що те е родила
с такава красота и шахска сила!“
Кавус прегърна здраво своя син
през сълзи и с молба да му прости.
А след това във царския дворец
положи кеянидскня венец,
поръча вино, да прозвънне саза
и песни да се пеят за витяза.
Три дена сред красавици и мир
забрави всичко шахът в този пир.

Взе шахът своя жезъл бикоглав,
приседна на престола величав,
повика Судабе, присви десница
и рече на коварната царица:
„Пред всички ме изложи ти безсрамно
със своето деяние измамно.
Ала какво преследваше, кажи!
Синът ми да загине във лъжи?
Ти го изпрати в огъня жестоко,
но твойто тъмно дело е безоко!
Дори да молиш — няма да простя.
Иди да се приготвиш за смъртта
след свойто престъпление, с което
единствено заслужи ти въжето!“
А тя му отговори с взор изплашен:
„О, твоят гняв от огън е по-страшен.
За причинената ми мъка с тежък меч
готов си да ме предадеш на сеч.
Добре, веднага ми вземи главата.
Не трябва шаха да е с гняв в душата,
да не гори сред яростта самин,
че всичко вярно каза твоят син;
и ти не бе към него тъй ядосан.
Но знаеш ли? Той май е омагьосан!“
„Ти пак хитруваш! — шахът промълви.
Но докога така да се върви!
Иранци — викна, — кой ще ме научи,
каква присъда трябва да получи
за злото и за черния позор?“
Прославяйки го, екна гърлен хор:
„Да се прости с живота, тя е длъжна,
друг край не знаем за играта тъжна!“
„Да се обеси — той завърши сам —
и да виси пред хората за срам!“
Пристъпи смаян страшният палач.
В покоя се разнесе тъжен плач.
Дори и шахът побледня смутено
от туй, което вече бе решено.
Отидоха си знатните мъже,
далеч от съдбоносното въже.
А Сиявуш помисли: „Зъл и яден
остане ли баща ми безпощаден,
след туй ще се разкае някой ден
и ще потърси отговор от мен.“
И той помоли шаха най-сърдечно:
„Прости й, татко, с чувството предвечно!
Повярвай, че след време най-добре
тя твоето сърце ще разбере!“
Да й прости, желаеше и шаха.
Добре, че тези думи прозвучаха,
за да отвърне: „Щом ме молиш, сине,
царицата не трябва да загине.“
Целуна Сиявуш престола в миг.
Изправи Судабе сияен лик и
тръгна към покоя пред витяза,
че с поглед точно туй им шахът каза.
И радостни, пред чудния й трон
робините се сведоха в поклон.
От нови чувства дните засияха.
Тя пак събуди любовта у шаха.
От нея той не свеждаше очи
и влюбен, не можа да различи
как в нощите на сладостни копнежи
тя го заплете в тъмните си мрежи
на злото към преславния витяз,
опиянена от безумна страст.
Така у него запламтя отново
потайното й, по горчиво слово…
Ако и ти изпаднеш във беда —
спасението е във честността!
Бъди разумен, честен, лъчезарен
и тъй ще победиш врага коварен.
Щом със отрова те посрещат вред,
не ще усетиш сладостния мед,
тъй както да роптаеш е напразно,
ако край тебе всичко е омразно.
Такъв е този своенравен ход
на синия и вековечен свод.
И прав е бил мъдрецът златоуст,
че най-добър е кръвният съюз.
Но пламне ли у теб внезапно чувство,
пази се от измамното изкуство
във любовта, че е добра, но ето —
не мисли като разума сърцето.