Фирдоуси - Шах-наме

Царицата не опетни витяза,
но пак от своя гняв не се отказа
и тайно тя започна да плете
измамата със своето дете.
Живееше тогава при жените
една коварна фея на злините,
която зъл дух беше оплодил
и зрееше у нея плод немил.
При себе си я Судабе повика,
обдари я със злато и двулика
й каза: „Вярна клетва ти ми дай,
че няма никой нищо да узнай,
ако пометнеш от трева отровна
и ме запазиш в тайната съдбовна.
Така ще се спасиш и ти самата,
а аз пред Кей-Кавус ще спра с лъжата:
«Виж, господарю, твоя младенец,
сега му трябва гроб, а не дворец!»
И ще припадна, изумена уж,
проклинайки сина му Сиявуш…
Ако на туй сега не си готова,
аз ще загина в участта сурова.“
Магьосницата мигом отговори,
че е съгласна чудото да стори.
И щом се спусна тихо вечерта,
изпила биле, в миг пометна тя,
но не едно дете, а две близнета,
заченала ги бе от див тя, клета!
И този плод на зло невероятно
положи Судабе в корито златно,
магьосницата скри в покоя тих
и падна по очи във плач най-лих.
Тя стенеше и викаше до бога,
из стаите се разрази тревога;
робините прииждаха за миг,
изплашени от страшния й вик,
и зърнали децата мълчаливи,
обливаха ги със сълзи горчиви.
И толкоз шум се беше вдигнал вън,
че Кей-Кавус се сепна в своя сън;
какво къде е станало попита —
осведоми го неговата свита
и той се разгневи, но беше ням.
На сутринта дойде в покоя сам
да види на коприненото ложе
как плачеше царицата и — боже —
близнаците във оня златен съд,
унесени в небесния си път.
С реки от сълзи Судабе започна:
„Сега узна ли истината точна
и за какво във оня страшен час
повярва ти на младия витяз?“
Съмнение сърцето му разкъса
и той си тръгна, мислейки навъсен:
„Как този възел зъл да разреша,
когато стене моята душа?“

Повика много звездобройци шаха
и те пред трона славен се събраха,
посрещнати със думи благодатни.
Той ги покани на скамейки златни,
разказа им за своята жена,
напомни за последната война,
за да отсъдят мъдро и преславно
заслугите й в делото държавно.
И за децата той започна там,
ала с молба — да крият този срам.
Погледнаха те таблиците звездни
и седем дни летяха сякаш в бездни…
Но казаха: „Отровният нектар
понякога е най-добрия цяр
на мъката в препълнените чаши.
И все пак знай — децата не са ваши,
че лесно ний за всеки твой отрок
ще прочетем какво е казал бог,
ала за тези в Кумовата слама
дори една-едничка дума няма.“
А след това на шаха довериха
какво за другата жена откриха.
Но Судабе се спусна, зарида,
повтаряйки за своята беда:
„Не ме е страх от шахската присъда,
че жива или мъртва — аз ще бъда
пак негова жена, но ме боли
за тези два притихнали орли!“
„Млъкни най-сетне! — шахът се ядоса. —
Лъжи ти само сееш по въпроса…“
И той отдаде заповед за миг:
в града да иде не един войник —
да се надникне зад стени и двери
и подлата жена да се намери.
Проникна скоро стражата навред,
огледа всички кътчета подред
И бедната магьосница в уплаха
насила бе довлечена пред шаха.
Започна шахът с думи за пощада,
че може би ще й даде награда, ала —
до дъно слязла в подлостта —
за истината не прошепна тя.
И той тогава нареди веднага
да се постъпи, както се полага:
„Свържете я пред мене и накрая
я разсечете тук — по обичая.“
Палачът вдигна своя ятаган,
но младата магьосница без свян
повтаряше едно и също нещо:
„Невинна съм във делото зловещо!“
Мълчеше шахът в смутния дворец,
отправил взор към славния творец.
И Судабе повикаха отново,
пророците тогаз подзеха слово
за истинската майка на децата,
че техния баща е Сатаната.
Ала царицата повтори с плач:
„О, всяка тяхна дума е палач,
че Сиявуш, сина ти, с реч омайна
им нареди да пазят всичко в тайна!
С кого би могъл той да се сравни?
От своя път — и лъв ще отстрани,
и би сразил за час десетки слона,
дори и Нил би спрял под небосклона.
Сто хиляди бойци за него в бой
са нищо, че непобедим е той.
А аз какво ли можех да направя,
когато толкоз сила притежава.
И на кого, освен на Сиявуш,
е нужен този техен говор чужд?
Мълчиш. И пак си хладен към децата.
Сама ли ги създадох аз горката,
за да останеш равнодушен ти —
но има съд пред божите врати!“
И рукнаха сълзите и горчиви,
дори от нилските вълни по-диви.
Със нея зарида самия цар,
навел очи над мъртвите телца.
А след това я придружи в покоя;
и огорчен до дън душа от воя,
той си помисли тъжен, че комай
ще трябва всичко да реши докрай.
Затуй повика мъдрите мобеди,
разказа всичко — те седяха бледи,
когато най-добрият рече там:
„Спасение от бога аз не знам.
Щом истината търсиш — удари
със меча в камък, плам да заискри!
Душата ти се къса от въпроси:
кой лъже и кой истината носи
към тебе под сияйното небе —
дали сина ти или Судабе!
Не знаеш ли — изпитай ги тогава,
през огън този изпит преминава,
където няма да изчезне в прах
тоз, който не познава що е грях.“
И ето че веднага шаха каза
царицата да дойде и витяза.
„Аз нямам мира — той продума там, —
виновния от двама ви не знам.
Единствен изход само тук остава —
да ви изпитам с огън и жарава.“
Побърза да отвърне Судабе:
„Нали пред тебе истината бе
и сам видя в коритото децата:
по-страшно зло не знаят небесата!
Прати сина си в огъня, че той
ни хвърли грешен в мъките безброй.“
Обърна се към него властелина:
„Какво сега ще отговориш, сине?“
Витязът рече: „Докогато страдам —
готов съм в ада всеки ден да падам!
През огън ще премина аз и дим,
че този срам за мен е нетърпим.“