Фирдоуси - Шах-наме

Беда внезапна Сиявуш наказа,
той мъртва свойта майка забеляза
и в миг, забравил чудния си трон,
към свода светлоок нададе стон.
То беше вик, то бяха думи мъдри —
пръст ръсеше над черните си къдри
и дрехите си късаше от скръб,
че бе умрял човекът му най-скъп.
Усмивката му сякаш че изчезна,
очите му приличаха на бездна
без огън и без капчица покой,
в която вехнеше от мъка той.
Цял месец продължи да се тревожи,
но ето че иранските велможи —
предвождани от Тус, Гударз и Гив —
го посетиха с поглед мълчалив.
И в оня миг, когато ги погледна,
той пак въздъхна със осанка бледна
и зарида пред тях като дете,
обречено без майка да расте.
Видял, че тази мъка е велика,
Гударз пристъпи и пред мъченика
така продума: „Сине мой, стани,
пред тебе има още много дни.
Умира всеки, що е казал — мама,
спасение от тази участ няма.
Ти не плачи, такъв е всеки край:
и майка ти дочака своя рай…“
Юнакът още истини му каза
и сякаш поолекна на витяза.

Вървяха дните радостни за шаха,
че има славен син… И те седяха
в благ разговор, когато там,
уви, жена му Судабе се появи.
На прага щом застана удивена,
от Сиявуш тя беше поразена.
И пламна във сърцето й пожар,
и се топеше като лед на жар.
Не закъсня подир това слугата
от нея да му донесе молбата:
„Дворецът на баща ти е и твой —
щастлив ще бъдеш в женския покой!“
Но момъкът се възмути сурово:
„Веднага й предайте мойто слово:
Аз нямам място там… За Сиявуш
порокът е ненавистен и чужд.“
На следващата привечер пред шаха
отново нейните очи трептяха.
„О, царю на царете — каза тя, —
на теб подобен няма по света.
И твоят син е превелик под свода;
навред е благославян от народа,
ала за радости е жаден той —
и нека идва в женския покой.
Сестрите му го чакат там красиви,
той ще изгаря в струните звънливи
на техните души и плам стаен,
със който го очакват нощ и ден.
Щом дойде — ще го почетем с добро,
с поклон и нежност, злато и сребро.“
Отвърна шаха: „О, царице славна!
За него на сто майки ти си равна!“
А след това пред своя син изрече:
„Витязе, кой от своя род далече
е бил щастлив из този свят широк!
И ти си сътворен така от бог.
А тука Судабе ти е роднина —
ти можеш да блестиш като рубина
в покоя на жените, гдето тя
ще ти разкрие друга красота,
в сърцата на неволниците скрита.
И ти ще бъдеш със душа честита.“
Такива думи наговори шаха.
А Сиявуш с тревога и уплаха
изгаряше в съмнение и смут,
че миг такъв за него бе нечут.
Дали не го изпитва властелина
за нещо към красивата царкиня?
Но Сиявуш бе умен, прозорлив,
богат на мисли и красноречив.
Не щастие му предвеща мобеда.
Стоеше той сега с усмивка бледа,
замислен — за какво под туй небе
го мами като пламък Судабе!
„Не ти ли, царю — каза той в двореца, —
ми подари и трона, и венеца?
Навред, където слънцето блести
и в ласката му този свят цъфти,
по доброта и ум ти нямаш равен,
сред всички властелини си най-славен.
Не е ли по-добре за младостта
да й покажеш път към мъдростта,
където с лък и меч и със наука
ще си подготви твоят син сполука
в държавните дела и как сред пир
да слуша песни и да търси мир.
Какво ли мога в женския покой
да придобия умно, татко мой?
Но ако тъй е заповядал шаха —
ще ида аз под тази чудна стряха.“
Кавус му каза: „Сине мой прекрасен,
бъди щастлив и стълб на разум ясен!
О, толкова е топла твойта реч,
че сякаш ми просветна надалеч.
Ала защо стоиш, с душа тревожна,
за теб скръбта да бъде невъзможна!
Иди, иди при своите сестри
и с братската любов ги озари.“
Синът отвърна: „Със сърце готово
аз ще изпълня всяко царско слово.“

Загрижен за покоя на жените,
един слуга, през нощите и дните,
стоеше като часови отпред.
По име той се казваше Хирбед.
И ето що дочу от властелина:
„Когато блесне като меч рубина
на слънцето — при Сиявуш мини,
и всичко що поиска — изпълни!
Кажи на Судабе да го накити
най-щедро с морскосини лазурити,
сестрите и робините тогаз
да го зарадват с мускус и елмаз.“
Когато разцъфтя навън зората,
почете Сиявуш с поклон бащата
и дълго радостният властелин
беседва насаме със своя син.
А след това повика той Хирбед,
припомни му за всичко там подред,
и каза на витяза: „С него, сине,
сега ще видиш своите роднини!“
Отправиха се към сърцата знойни
Хирбед и Сиявуш — съвсем спокойни.
Но още подир първите врати,
витязът мигновено се смути,
че бе посрещнат той с усмивки благи
и думите към него бяха драги,
като към гост най-искрено желан;
ухаеше на амбра и шафран
под блясъка на много изумруди;
дирхемите летяха като луди
пред неговия път, постлан с брокат,
китайски, злато, сърма и ахат.
Звънтяха струни и летяха песни
над младите красавици чудесни,
край Сиявуш извили хоровод,
красив и нежен, мамещ за живот.
А някъде, в средата на покоя,
сияеше на трона златен зноя,
обкичен дивно с бисер светлосин,
що на света навярно бе един.
Седеше там — венец на красотата —
царицата, подобна на луната
и по-сияйна от Сухейл звезда!
Косите й — ръкойка от нощта —
трептяха и достигаха петите;
елмази й огряваха очите.
А чехлите й златни в оня миг
робинята държеше, свела лик.
Напред пристъпи Сиявуш смутено,
но Судабе се спусна мигновено
и го прегърна тъй до своя трон,
че нямаше той време за поклон,
усетил как горещо го целува.
Тя сякаш че започна да бълнува:
„Дали е ден или безкраен мрак —
аз всеки миг Яздан ще славя пак,
че кой е имал по-прекрасен син?
Ти в царското семейство си един.“
Във дългата прегръдка безутешна
усети Сиявуш страстта й грешна —
руменина страните му покри
и тръгна той към своите сестри.
Те също приближиха и тогава
му пожелаха радости и слава.
Не малко време в разговор и смях,
на трона седнал, той прекара с тях
и не една след туй с въздишка каза:
„Да бъдеш цар, но цар като витяза!
Високо чело, ум, в сърцето — чест…
Такъв светът не е познал до днес!“
Спря Сиявуш във шахската палата
и промълви: „О, царю на страната!
Бях в женския покой и в пламък жив
усетих, татко, че си най-щастлив.
Хушепг, Джамшид и Феридун велики
едва горят на твоя ден в светлика.“
Сияеше от радост Кей-Кавус,
че неговият син бе златоуст.
Той нареди сред пир да звънне саза
и дълго пиха двамата с витяза…
Но щом изчезна синьото небе,
пристигна Кей-Кавус при Судабе
и промълви: „Ще бъдеш откровена —
да няма тайна в твойта гръд стаена:
Прекрасен ли е моят роден син?
Достоен ли е той за властелин?
И на ума под тежките въпроси
дали ще може славата да носи?“
Отвърна тя: „До днеска не разбрах
за по-велик и по-достоен шах.
Защо да крия: и сина ти славен
по цялата земя не знае равен?“
„Да бъде мъж! — бащата пожела. —
Да го отминат мъки и тегла!“
А Судабе: „Ако повярва шаха
на туй, което ще му кажа плаха —
за Сиявуш, юнакът най-голям,
една от дъщерите си ще дам,
че тя ще го зарадва със сина си,
красив и превелик като баща си.
Не си ли той хареса ни една
от младите царкини за жена —
на Кей-Ареш да вземе дъщерята
или на Кей-Пешин, друг цар в страната.“
„Съгласен съм — отвърна шаха в миг, —
така и аз ще стана по-велик.“
На сутринта отново при бащата
се появи синът и до земята
се сведе в най-признателен поклон.
Застанал на прославения трон,
продума Кей-Кавус с осанка строга:
„Аз неведнъж до днес съм молил бога
и ти със чест да бъдеш продължен,
а трона — от сина ти озарен;
тъй както ти за мене си отрада,
така и той да е за теб награда.
Разпитвах аз за твоята съдба;
и в отговор на моята молба
мобедите четяха по звездите,
че славен син ще имаш ти след дните,
когато, възмъжал под този свод,
си избереш жена от царски род.
Такава потърси сега, че друга
не ти подхожда, сине, за съпруга.“
В ответ синовни думи прозвучаха:
„За мен са святи думите на шаха.
Която кажеш — ще приема аз,
роб верен на една безкрайна власт!
Навярно, ако Судабе узнае,
друг избор тука ще ми предвещае
и ще започне да се противи,
но за какво й трябвам аз, уви!“
Просветна сякаш на Кавус в душата;
тресавището не видя в тревата
и каза: „По сърце се ожени,
ти всеки смут душевен отмини.
Към тебе Судабе е най-грижовна
и ти й отвърни с любов синовна.“
Чул думите на своя горд баща,
да бъде тъй — витязът обеща.
И пред престола падна благодарен
да слави дълго шаха лъчезарен.
Но взе да чезне синьото небе —
какво ли му кроеше Судабе,
заплела кукувичата си прежда!
За него сякаш нямаше надежда.