Фирдоуси - Шах-наме

Запей сега за други дни, поете,
що носят красота от вековете.
И щом е мъдро сътворен стихът,
певецът ще е горд по своя път.
Но, ако той се в нещо заблуждава
или от празен шум се съблазнява —
дори на кръст да се разпъне — пак
за умния човек ще е глупак.
Но кой съзира в себе си порока?
Страстта е силна, а честта — висока.
Над твоя труд щом разцъфти венеца,
чуй честната оценка на мъдреца
и доловиш ли в нея извор благ —
сред хората ще бъдеш ти най-драг.
За повестта ми нека звънне саза,
на мен един дехканин я разказа.
Предания най-древни пази тя —
и те ще оживеят в песента,
ако почака моята могила.
И щом сред радостта усещам сила,
аз ще създам такива цветове,
що няма да увехнат векове
в градината на дните звездосини.
На петдесет и осем съм години,
но все така съм жаден за живот
и чакам всичко аз от този свод…
Веднъж се вслушах как шепти мобеда:
„Не в старостта е твоята победа!
Твори безсънно, докато си жив,
бъди добър, по ум пък — прозорлив.
За твоите дела ще бъде съд
това, което създадеш на път.
Каквото си посял — ще жънеш, братко.
Щом поздравиш — ще ти отвърнат кратко.
Единствено на мъдреците верен,
ти няма да изпиташ срам най-черен.“
Но да се върна пак към повестта,
послушай за какво разказва тя.

И ето го преданието чудно:
щом първия петел сам ранобудно
пропя в съня на Тус, Гударз и Гив —
те тръгнаха и всеки бе щастлив
от своя лов по хълмовете голи,
последван от палаши и соколи
и от войници, що през дол и рид
събираха там дивеча убит.
А той бе толкоз много, че тогаз
за шест недели стигаше в запас.
Изчезнаха туранските предели,
осеяни от шатри избелели.
Наблизо, до граничната земя,
далечен лес внезапно зашумя.
И тъй, с прохлада Гив и Тус привлече,
преди да дойдат другите, и вече
под сенките му всеки бе готов
да полети за по-разкошен лов.
Но в миг… една девица там ги сепна;
плачът й тих в сърцата им потрепна,
че под дървото като цвят красив
тя ги следеше с поглед мълчалив,
по-ясна от луна и по-красива
от кипариса в пролетта щастлива.
„Кажи ни, лунолика — каза Тус, —
кой те захвърли в тоя лес най-пуст?“
А тя: „Напуснах вчера аз дома си,
обидена жестоко от баща си:
от пир се беше върнал той пиян
и щом ме зърна, грабна меча в длан,
готов — не знам защо — да ме убие;
и тъй — бездомна — ме открихте вие.“
„От кой си род?“ — след туй подзе юнака,
а тя отвърна тъжно в гъсталака:
„Роднина близък ми е Герсиваз,
от Фаридуновия род съм аз.“
„Пеша ли тук — отново Тус попита —
пристигна ти и при това — без свита?“
А тя отвърна: „Да, дойдох пеша,
че падна моят кон, не издържа.
А имах и корона от рубини,
блестяха те под небесата сини,
но в моя бяг от всичко се лиших,
изгубена сред тоя лес най-тих,
където, в тази пустош тъй трънлива,
оплаквам аз съдбата си горчива.
Но знам, ще се свести баща ми в миг,
когато падне майка ми със вик
за дъщерята, що от тях избяга…
И подир мен ще литнат те веднага.“
Тя им допадна някак изведнъж,
и тъй продума оня славен мъж:
„За мене е, сега разбрах, сърната,
че пръв я зърнах аз от стремената.“
Но Гив му възрази: „Водачо смел,
и аз пред теб летях като орел?“
А Тус бе упорит и непреклонен:
„Насам от вихър сякаш бях подгонен!“
„Не е така — отвърна Гив тогава, —
в лова аз пръв се озовах тъдява!
И не прилича на такъв юнак
за хубавица да ми стане враг.“
Така достигнаха те в препирнята,
че трябва да й отсекат главата.
Седяха страшни славните велможи,
но в този миг един мъдрец предложи:
„Защо ще вършите ненужен грях?
На съд идете при самия шах.“
Послушаха тогава те мъдреца,
пристигнаха и тримата в двореца
и щом видя прекрасния й лик,
усети властелинът оня миг,
във който той им промълви едвам:
„Напразно вий сте бързали насам.
Дали сърна или кошута плаха —
такава хубавица е за шаха!
Сега да слушам, нямам време аз
кой слънцето е уловил от вас.“
А след това й рече: „Чудна пери,
кой е родът ти, от кои си вери?“
„От царски род е мама — каза тя, —
роднина с Феридун съм по баща,
а Герсиваз е моят дядо славен,
що по богатства не познава равен.“
Той продължи: „Защо ли сред леса
да чезнеш като утринна роса?
Ти си родена за любов в двореца,
да бъдеш сред жените ми венеца.“
Тя каза: „Още във мига най-пръв
аз те харесах, няма друг такъв!“
Тогава шахът двамата велможи
обдари със жребци, венци и кожи,
а с нея спря сред женския покой;
престол сияен й предложи той,
а още и рубинена корона,
що заблестя неземно върху трона,
и дрехите й чудни от брокат,
обкичени с топази и ахат.
На трона тя седеше лъчезарна,
красива и до смърт на шаха вярна.