Фирдоуси - Шах-наме

С войската тръгна към Иран Кавус,
с дружината си, сред простора пуст,
Рустам остана Заваре да чака,
че беше пратен той с добро в бивака
на враговете и се върна пак.
И призори сломеният юнак
поведе всички към Забулистан,
където вече стенеше Дастан.
От край до край Систан се разтревожи.
Ридаеха забулските велможи
и ръсеха главите си със прах;
а пред ковчега крачеха край тях
войниците без мечове юнашки,
от скръб отсекли конските опашки.
Когато доближиха бавно Зал,
той пусна златната юзда без жал
и беловлас се втурна към ковчега.
В гръдта на всички пламна страшна жега
и всеки воин беше без колан,
и всеки безутешно сведе стан,
че не една сълза се в миг показа,
че бе навеки замълчал витяза.
Без сили вече, славният юнак
отвори позлатения капак
и каза: „Тате, гледай моя син.
Не е ли Сам, баща ти — исполин!“
Зал тъжно зарида: „О, сън наяве,
светът за него бе като възглаве
и никъде не съществува друг
витяз, какъвто беше моят внук!“
И сълзите се ронеха, течаха
и всички думи за витяза бяха.
Пред своя дом се озова Рустам
и тежкия ковчег положи там,
а Рудабе, когато го съгледа,
зави от мъка и припадна бледа
със викове: „Мой славен исполин,
вдигни се ти поне за миг един!“
Тя плачеше безумно, без надежда
и дълго над ковчега ням нарежда:
„Мой малък лъв, от славен лъв роден,
от теб, единствен, бе светът лишен!
Във старата ми гръд гори въпроса:
защо увехнал трябва да те нося?
И за какво в съдбовния въртоп
дворец наместо — ти намери гроб!
Баща ти бе лишен от милост божа
и те прободе безсърдечен с ножа.“
Чак до Сатурн летеше този плач,
пред всеки поглед бе припаднал здрач.
Но нямаше ни помен от звездите;
сълзи и прах струяха по страните.
И между всички пак Рустам бе пръв,
не сълзи той проливаше, а кръв.
Човек би казал, че светът умира
и няма капка радост сред всемира.
Тогава безутешният юнак
докрай открехна тежкия капак
и като ясно слънце се показа
лицето безметежно на витяза.
Въздъхна всеки в миг неутешим
и сякаш към небето литна дим.
И никой не отвърна взор унило,
че бе заспало там момчето мило,
и затова — и сетният човек
заплака над студения ковчег:
така че с толкоз мъка край храбреца
приличаше на страшен гроб двореца,
където сякаш Сам след бой велик
си беше легнал да отдъхне миг
под жълтата завивка на броката,
без копие и щит, без меч в ръката.
„Ако направя — шепнеше Рустам —
скъп саркофаг за него, — той едвам
ще преживее мойта смърт, че може
да го ограбят като царско ложе.“
И гробница-копито — от порфир
и от алое вдигнаха подир,
где златните вериги по стените
внезапно ослепяваха очите.
А вече вредом малък и голям
бе чул кого е с нож убил Рустам.
И всеки бе от тази вест потресен —
за мъката светът излезе тесен.
Бащата плачеше неутешим,
ридаеше над своя син любим
и всяка радост бе за него чужда…
Но нова сила взе да го пробужда,
че е трептяла скръб и други път
и смърт такава е видял светът.
Та кой човек — щом не е с ум оскъден —
ще бъде пред съдбата безразсъден,
макар че със скръбта на Тахамтан
от край до край тъгуваше Иран!
А щом Хуман, завърнал се обратно,
разказа за смъртта невероятна —
помръкна мигом цар Афрасиаб,
взел за поука края на Сухраб.

И над Туран бе денонощен воя
за кървавата гибел на героя!
Ридаеше дори самият цар.
А новината пламна като жар
у Тахмине, че тя разбра горката
синът й как е паднал от бащата.
От скръб по своя несравним витяз
разкъса тя красивия атлаз
на своя царствен шал и скъпа дреха;
в гласа й тъжен нямаше утеха —
и кръв наместо сълзи за смъртта
проливаше опечалена тя.
Ту падаше, ту ставаше с вик морен,
ту скубеше косите си из корен
и късаше месата си без страх,
и ръсеше главата си със прах.
Във огъня, край нея в миг накладен,
изгаряше тя с порив безпощаден
къдриците си с вик: „О, мой живот!
Къде сега лежиш под този свод?
С очи открити и със мисъл вечна
очаквах да пристигне вест сърдечна
за тебе и Рустам. И всеки ден
гадаех скришом, с поглед устремен,
и вече виждах как назад с баща си
се връщаш ти най-радостен в дома си…
Отгде да знаех, че внезапно сам
ще те убие сред степта Рустам!
Над твойта гръд и белоснежна кожа
с ръка могъща той насочи ножа,
без да усети нито капка жал
от туй, че той живота ти е дал!
А как изгарях аз по теб тревожна,
бе всяка нощ от хубост невъзможна,
но ти потъна в кървав плащ невям,
наместо да си в плаща на Рустам!
Кого сега с любов да прилаская
и кой ще чуе мойта скръб — не зная.
Кого да чакам в тази пуста степ?
Кой вече ще ме радва — вместо теб?
Звездице моя! Разцъфтял без злоба —
двореца царски ти смени със гроба.
Баща ти бе за теб надежда мила,
но всичко вече е една могила.
С надежда пълен, ти умря унил,
че с гняв — не с ласки, бог те бе дарил.
Защо, преди Рустам да вдигне ножа,
не пламна мигом в теб искрица божа
и ти не му показа, възгордян,
рубините на твоя талисман?
Ти чуваш ли — защо не му показа
рубините — и мен с това наказа?
Отиде си, а ме остави в плен.
И как ли ще завърши моя ден!
О, за какво ли в оня миг съдбовен
до теб не тръгнах с пламъка синовен!
Рустам навярно щеше отдалеч
да ме познае в миг и с блага реч
във ножницата своя нож да скрие
и нямаше сина си да убие!“
Тя плачеше и своята глава
държеше с длани, че не бе това
обикновена мъка поднебесна;
изгря във всеки взор роса злочестна
и от скръбта безкрайна Тахмине
наведе до земята рамене —
безкръвна, неподвижна, побеляла:
навеки сякаш беше тя заспала.
Но щом се посъвзе, със нова мощ
заплака пак над своя жребий лош.
Когато зърна на Сухраб венеца,
сърцето й се сви и тя в двореца
пред трона падна като пред олтар,
ридаейки: „О, строен мой чинар!“
Доведоха й с трепет коня боен,
що в много битки бе летял спокоен,
и тя за шията го приласка,
и всеки в миг припадна от тъга,
че гривата му милваше горката,
че плачеше безумно на земята,
но сили пак намерила едвам,
копитата му да целуне там.
Донесоха й плаща на витяза —
тя сякаш че сина си забеляза.
Донесоха й бронята, колчана,
лъка, юздата, още — боздугана
и бойния му щит — и с него тя
започна да се удря сред скръбта.
Тя ласото му галеше омайно,
в ръцете й то сякаш бе безкрайно,
и шлема след това видяла в миг:
„Мой страшен лъв!“ — проточи жален вик
и взела бързо меча на витяза —
от скръб на коня гривата отряза;
а всички, да я помнят със добро,
обдари тя със злато и сребро;
да разрушат — им заповяда — трона,
докрай да изгорят на клада трона
и всичко да изпепелят подир,
Сухраб където бе пирувал в мир
и откъдето бляскаво героя
се беше устремил безстрашно в боя.
Безмълвна, тя не знаеше утеха:
под траура на синята си дреха
през сълзи ден и нощ Сухраб зова —
една година само след това
по своя син от скръб неимоверна
сама утихна във земята черна.
Така е казал славният Бахрам:
след мъртвия не бързай ти, че сам
не си роден за дълго ма земята —
за път да е готова в теб душата.
Баща ти е отстъпил своя ред,
но идва ден и ти потъваш блед
под сянката огромна на небето —
загадка вековечна за сърцето;
и затова напразно в този свят
не искай и не чакай непознат
да се сдобиеш утре с ключа таен
на битието — миг и сън случаен…
Но нека млъкне мъката у нас.
За Сиявуш настава вече час.
Кого ще радва повест като тази?
Кое сърце Рустам не ще намрази?