Фирдоуси - Шах-наме

И пак с корона върху трона тя
приседна в блясък, с чудна красота:
изпрати да й доведат витяза
и тези трепетни слова му каза:
„За тебе шахът е приготвил дар,
невиждан досега за господар.
И всичко свети с блясък лъчезарен,
от двеста слона беше той докаран.
И мойта дъщеря ще имаш ти,
но виж пожара, който в мен пламти;
не ще ли вземеш нежния подарък,
със взор, дори от пламъка по-ярък?
Видях те и загивам оттогаз,
че не сърце, а огън нося аз.
Така ме твоя лик изпепелява,
че много рано взе да се смрачава
след тези седем пламенни лета,
в които аз усетих любовта.
Огрей ме с тайната на битието
и нова младост дай ми под небето!
И дарове по-скъпи и добри
от мен ще имаш… само озари
с дихание страстта, що се пробужда —
но ако тази мисъл ти е чужда,
от трона звездосин ще те лиша,
че тъй ще мога да се утеша?“
Отвърна Сиявуш: „Царице чудна,
намирам се в минутата най-трудна
на младостта, но мисля, че съм прав:
лишен е от коварство моя нрав!
О, слънце на престола и жена
на шаха славен — ти си сатана!“
Той вярваше, че тъй ще я пропъди,
по тя през зъби с гневен смях отсъди:
„Аз имах смелостта да се разкрия,
а ти ми наговори леко тия
отровни думи — да ме унизиш,
но знай — за всичко ще ми заплатиш!“

Лицето си издраска пред витяза,
разкъса на гърдите си атлаза
и вик нададе в женския покой,
където изумен стоеше той.
Внезапен смут изпълни всяка стая,
че сякаш на света дошъл бе края.
Щом чу и шаха този страшен вик,
иранския престол напусна в миг
и тръгна към покоя на жените,
потискан от тревога във гърдите.
Видя кръвта по нейните страни
и всички, що шумяха отстрани…
Но нейното коварство не го трогна.
Миг само… и гнева си превъзмогна.
Ридаеше пред него Судабе
за туй, което беше и не бе.
„О, твоя син — тя викаше горчиво —
така в прегръдка ме заключи диво,
повтаряйки: «Изгарям от любов.
Ти няма ли да чуеш моя зов!
И тъй към тебе се стреми душата,
че вече нямам думи за молбата!»
И той разкъса златния венец
и дрехите ми в царския дворец!“
Внимателно я слушаше там шаха
и други страшни думи прозвучаха,
но той си рече: „Ако туй е вярно
и не замисля нещо тя коварно —
главата му веднага бих отнел,
че иначе как всичко бих разплел?
Какво би казал за това мъдреца?
Наместо пот — кръв капе във двореца.“
Той даде знак и верните слуги
си тръгнаха, обзети от тъги.
А сам, замислен за честта велика,
пред себе си и двамата повика
и след това спокойно продължи:
„Тук всичко точно, сине, разкажи.
Не ти, а аз те пратих към бедата,
защото ме погуби слепотата
да ти покажа женския покой!
И ето как се мъчиш, сине мой.
Разказвай от началото до края,
та истината ясна да узная.“
И шахът чу как славния витяз
е бил примамен от греховна страст,
какво е казал, изумен от тия
прегръдки там, подобни на магия.
А тя отвърна: „Лъже озлобен!
Не дъщеря ми иска той, а мен.
Разказах му за твоя дар и злато,
с които ти го награди богато;
за всеки меч и царския венец,
и дъщеря ми в чудния дворец!
О, не по-малко бих и аз му дала
и всичко с радост бях му обещала,
когато промълви: «Не искам аз
ни дъщеря ти, ни пари и власт.
От теб, царице, само имам нужда,
а всяка друга тук за мен е чужда.»
Пристъпи той, обзет от пламък скрит,
и ме прегърна с две ръце-гранит.
Но аз не се предавах, виках диво,
а той ме мъчеше немилостиво,
и то когато в царския дворец
аз нося твоя бъдещ младенец!
И можеше от страх да го изгубя;
кажи кого тогава щях да любя!“
„Не виждам истината — шахът каза —
ни в тези думи, нито във витяза.
Опасно е да се отсъди бърже
кой е невинен тука и кой лъже.
Ще вникна по-дълбоко в този спор,
за да разкрия срамния позор,
и ще узная кой е прав, кой — грешен
и кой ще бъде утре безутешен.“
От трона слезе Кей-Кавус за миг,
към Сиявуш наведе скръбен лик
и неговите дрехи помириса.
Тогава пред жена си се стъписа,
че само тя, извила кръшен стан,
ухаеше на амбра и шафран,
а юношата бе лишен от тия
ухания за всяка гиздосия!
Със гневни думи той я оскърби,
макар че бе му тъжно може би,
и си помисли: „Трябва на парчета
да се разкъса тази твар проклета!“
Но си припомни за Хамаверан,
где пак ехтеше битката-вулкан,
и още там — объркан от интриги —
как той лежеше окован с вериги;
а само тя тогава нощ и ден
го мислеше, в гърдите с дъх стаен.
Освен това — обичаше я шаха
и сладки с нея нощите им бяха!
За малките деца си спомни той
и нямаше от мисълта покой,
при все че беше той благонамерен:
не е синът му в нищо лицемерен…
И той му каза: „Всичко забрави,
бъди разумен и не се гневи.
И да не плъзне покрай нас мълвата,
ти всичко лошо запази в душата.“