Фирдоуси - Шах-наме

Веднъж Пиран и Сиявуш седяха
в благ разговор за дните, що летях.
Юнакът рече: „Освен мене друг
приятел, Сиявуше, нямаш тук,
макар че е щастлив със тебе царя
и твойто име той насън повтаря.
Ти му донесе сякаш пролетта и
го избави лесно от скръбта.
Но ти си син велик на шаха славен,
що под луната не познава равен.
Старее той, синът му тук цъфти:
не трябва да изпуснеш трона ти!
И две страни, витязе млад, след време
ръката твоя трябва да поеме!
Ала не виждам тази, що с любов
ще те окриля с ласка в пътя нов.
Приятели! В Туран дали ще има
такива, с твойта сила несломима!
Без брат, сестри, жена — си ти самин
вън от гората — леторас един.
Затуй си избери жена достойна
и твоята душа ще е спокойна,
когато ти остави шахът трона,
изгрял под кеянидската корона.
Във царския покой от много дни
блестят три хубавици, три луни,
каквито, ако виждаше луната,
неспирно би им търсела лицата.
Със толкоз е богат и Герсиваз,
родът им е по-светъл от елмаз,
със дядо — Феридун, роднина — царя
и всяка с поглед примамлив изгаря.
А четири аз имам дъщери,
поискаш ли — от тях си избери.
Голямата е Джерире — самата
съперница достойна на зората.
Хареса ли ти за жена — до гроб
ще бъде тя най-верния ти роб.“
Отвърна Сиявуш със пламък нов:
„Да бъда син на тебе, съм готов!
Благодаря ти, но не искам друга,
аз Джерире избирам за съпруга.
Така ще мога с теб да се сродя,
огрян от най-красивата звезда,
признателен ще бъда вековечно
за твоето внимание сърдечно.“
И си отиде старият герой;
в миг при Голшех, жена си, влезе той
и каза: „Джерире да е готова
със Сиявуш да чуе благослова.
О, как да не празнувам в този свят,
когато той е внук на Кей-Кубад!“
Голшех в атлази пищни я облече;
сияеше венеца отдалече,
и тя, дори от него по-красива —
в брокат и със рубини, — мълчалива
и слънчева от тежкия елмаз,
свенливо спря пред младия витяз.
И Сиявуш се приближи прекрасен;
по-ярка даже и от месец ясен,
тя седна върху трона златосин
от кост на слон, дирхеми и рубин.
Безкрайно й се радваше витяза
под трепетния шепот на атлаза,
с веселие младежко, ден и нощ.
Забрави сякаш той за шаха лош.
Вървяха дните. Сводът се въртеше
и всеки миг за тях по-сладък беше,
сред знатните велможи увенчан
и възвисен пред царя на Туран.

Но ето че веднъж, в случаен час,
Пиран поде: „О, доблестен витяз!
Могъщ е царят. Чак до свода син
достига този славен властелин;
и твоята душа му е най-мила;
за него ти си чувство, разум, сила.
Сродиш ли се със него, по закон,
ще стане по-сияен твоят трон.
Макар че Джерире жена ти стана,
аз мисля, че напред върви кервана
на твоя славен ден… И нека тя
да те омайва с чудна красота,
но повече сега ти подобава
звездата на туранската държава,
на царя дъщерята — Ференгис.
Тя е по-стройна и от кипарис,
и ти се вгледай в къдрите й черни —
венец от мускус — с хубости безмерни.
Не зная друга с по-достоен ум,
тя всичко покори по своя друм.
Кашмир, Кабул такава хубавица
не знаят… Само тя е за царица,
но твоя. И сгоди ли се със теб,
ще разцъфти посърналата степ.
Кажи — и ще се спра за миг пред царя,
че знам за сватба как се преговаря.“
Витязът отговори без тревога:
„Кой и с какво ще устои пред бога?
Когато той е заповядал строг,
напразен е и спорът най-жесток.
Какво, че за Иран тъжа унило,
че за баща ми още ми е мило,
че няма утре пак да видя Зал,
великия Рустам, в степта изгрял,
Бахрам и Занг, Шапур, и още — Гив,
с които моят край е най-щастлив.
Раздялата с Иран е предрешена,
Туран приемам аз с душа смирена
и за жена — княгинята омайна,
но засега — да бъде всичко в тайна.“
Въздъхна тежко той, от скръб обзет,
и зарида Пирановият зет.
Пиран отвърна: „Който не е сляп,
ще се смири пред бога като раб,
че всемогъщ над нас се сводът движи;
ту радости ни праща той, ту грижи.
Оставил си приятели в Иран,
какво! — така е наредил Яздан.
От днеска тук е твоят трон и тука
ще чакаш ти под слънцето сполука.“

Узнал желанието на витяза,
Пиран в двореца царски се показа,
и светло бе в душата му тогаз;
но той мълчеше, не издаде глас
пред царя, седнал под звезда честита.
Афрасиаб тогава го попита:
„Защо стоиш с заключена уста,
какво желаеш още от света?
Аз свойто благо виждам в твойто благо.
И всичко тук ти доверих на драго
сърце, взел чуждите богатства в плен,
и нищо, че от тях съм застрашен —
но аз те надарих със свободата.
По твоя воля прекратих войната.
И меч, и трон за теб ще дам без жал.
Поискай още — всичко бих ти дал!“
Пиран отвърна мъдро и сърдечно:
„Със щедрости света да радваш вечно!
По милост царска всичко имам аз:
войска и трон, съкровища и власт.
Но по молба на Сиявуш смирено
стоя пред тебе с нещо съкровено,
което каза той да ти предам:
«Аз съм щастлив сред твоя род голям.
Като баща си ти за мене мил
и с много досега си ме дарил,
но дай ми твойта дъщеря накрая,
че само с нея ще постигна рая.
Тя няма равна по душа и чар;
в двореца би пламтяла като жар
до мен, съпруга, що ще я обича.
Тя Ференгис по име се нарича.»“
Смути се царят, нямаше покой —
със сълзи на очи продума той:
„Разказвах ти, и беше то отдавна,
за някаква си приказка забавна.
Един човек, със разум що блести,
с такива страшни думи ме смути:
О, царю, който възпитаваш лъв,
добро не чакай ти от труд такъв.
Веригата на грижите е къса,
ала внимавай да не те разкъса,
че щом това усети — разярен
към теб ще се нахвърли някой ден…
А помня и гласът на мъдреците,
когато наблюдаваха звездите.
И не за радост беше този глас;
за бъдещите дни дочувах аз,
че ме очакват мъки и беди
от моя внук, когато се роди.
Венецът златен, царската хазна,
дружините и родната страна —
ще станат само спомен скъп от вчера
и няма място аз да си намеря,
изгонен от престола на Туран,
на смърт обречен и навред презрян.
Това, което беше предвещано,
ще стане, виждам, късно или рано!
На две фамилии царски горд потомък,
ще завладее всичко този момък,
а моя край ще екне в плач и стон,
съгледах в прах блестящия си трон.
Как да отглеждам аз дърво, което
с отровен плод ще засени небето,
прикрило дяволите за беда,
различни като огън и вода?
Кой знае, ще остане ли в Туран,
или ще се завърне във Иран?
Ако остане момъкът крилат,
бих го почитал като роден брат.
А тръгне ли към своята родина,
ще има тон и злато, и коприна,
с които ще го върна на бащата,
тъй както са решили небесата!“
Пиран отвърна: „Царю, не тъжи,
за всичко в тоя свят не се грижи,
че стане ли баща витязът славен —
синът му няма да е леконравен.
Та колко звездобройци съгрешиха!
Затуй със радост приеми жениха.
Наследник на два трона — твоят внук
ще се възправи до небето тук,
усетил в своя устрем непознат
кръвта на Феридун и Кей-Кубад.
Ако съдбата друго е решила,
склони глава пред страшната й сила,
че щом е предрешила нещо тя —
ще стане, и това е песента
на твоите постъпки богоравни,
изпълнени с дела и битки славни.“
Тогава царят промълви спокоен:
„Аз виждам, че съветът е достоен.
Съгласен съм и се надявам аз
на твойта мъдра помощ в някой час.“
Пиран в поклон се сведе до земята,
на благодарност промълви словата.
След туй замина и зарадва драг
с вестта чудесна младия юнак.
И с чаша подир чаша цяла нощ
удавиха те всеки спомен лош.