Джон Апдайк - Заека се укроти

— Скъпа, защо ти трябва да го правиш? Нали си имаш представителството?

— То не е мое. На Нелсън е.

— Така ли? Днес се отбих там, но него го нямаше. Бяха само хлапетата, дето ги е наел. Един обратен, един жабар и една фуста.

— Хари. Кой бил пълен с предразсъдъци?

Не настоява да й разкаже, иска да поговорят, когато и двамата могат да се съсредоточат. След вечеря Дженис обича да гледа „Риск!“, въпреки че никога не знае нито един от отговорите, а след това „Филис“ ще играят срещу „Метс“ по канал 11. Малката каменна къща с нечетния номер на Франклин Драйв се свива тъмнееща около тях, сами в тази вечер, докато постепенно спускащият се сумрак на Севера (във Флорида слънцето просто внезапно угасва и луната поема щафетата) се процежда през все още голите дървета, потиска птичата песен, а обагреното в лимонено небе на запад, отвъд зъбатите комини на голямата фабрика за първокачествени тухли, потъмнява до пламтящо оранжево, а после до аленото на последните въглени. След още няколко седмици дърветата ще се разлистят и тогава, когато извръща очи от телевизионния екран, няма да вижда залеза през ромбоидните стъкла на прозорците на бърлогата си.

При третия ининг, с двама играчи на терена, Шмит удря хоумрън, четвъртия му за началото на сезона и петстотин четирийсет и шестия в кариерата му. С това Филис повежда с пет на нула, и Заека започва да сменя каналите, но не намира повторения на баскетболни мачове, а само „Матлок“ и „Чудните години“. Колкото и да го дразни Дженис, когато стои при него, когато я няма в стаята или когато не чува потропването й в кухнята или на горния етаж над главата му, става неспокоен. Изгасва телевизора и тръгва да я търси, натоварен с тревожни новини, както някога бе натоварен със златни долари.

Тя вече си е облякла нощницата и онези вбесяващи го флоридски сандали, с които шляпа, разхождайки се наоколо, докато той все още се опитва да спи сутрин. Не че успява да спи до толкова късно, колкото когато беше млад и дори на около четирийсет. Буди се около шест със стряскане, а откакто прекара инфаркта, нещо го гризе в стомаха, а не може да разбере причината, докато не осъзнава, че това е ужасът, че е хванат в клопката на умиращото си тяло, сякаш е в една килия с луд, който може да реши да го убие всеки момент. Тя си пошляпва напред-назад, шляп-шляп, разнасяйки малки купчинки сгънати дрехи, пране, което е качила по стълбите; едната купчинка са сгънати носни кърпи, а друга, не толкова подредена, са неговите боксерки с постепенно отпускащи се ластици, на трета е натрупала собственото си бельо, което все още го възбужда, не толкова когато е върху нея, а когато е току-що изпрано. Не знае как да започне. Хвърля едрото си тяло диагонално върху леглото и оставя покривката да се отърка в лицето му. Червеникавата празнота зад затворените му клепачи му действа успокоително след непрестанно плъзгащите се искри на телевизора.

— Хари, нещо не е наред ли? — гласът на Дженис звучи стреснато. Неговата крехкост му осигурява нова власт над нея.

Той се претъркулва и неволно се усмихва на тромавата фигура, която представлява в нощницата си. Не изглежда много по-различна от Джуди в нейната, а и не е кой знае колко по-голяма. Редкият й бретон не прикрива високото й чело с избледняващ флоридски тен, а уморените й очи сякаш са насочени някъде другаде. Той започва:

— Нещо не е наред в представителството. Когато ходих там днес, поисках да видя счетоводните книги и онзи педераст със СПИНа, дето Нелсън е сложил за счетоводител вместо Милдред, ми каза, че не може да ми ги покаже, ако ти не разрешиш. Според него ти си шефът.

Връхчето на малкия й език се покрадва навън и притиска горната й устна.

— Това е глупаво — казва.

— И аз така реших, но запазих самообладание. Бедният тип, той просто прикрива Нелсън.

— Защо да прикрива Нелсън?

— Ами — Хари въздиша тежко и се изляга върху леглото като одалиска, с хипарска извивка на тялото — наистина ли искаш да го чуеш?

— Естествено. — Но продължава да се движи из стаята с малките си купчинки.

— Имам нова теория. Мисля, че Нелсън взима кокаин, и затова е такъв несигурен и изнервен и леко параноичен.

Дженис предпазливо се приближава до скрина, шляп и после пак шляп, в ръцете й, разпознава Хари, е розовият анцуг със сините ръкави и ивици, който никога не облича за навън тук, където хората на средна възраст повече внимават да не изглеждат нелепо.

— Кой ти го каза? — пита.

Той се извива върху леглото, изопва крака и изритва велурените си обувки, за да не изцапа покривката от колосан бял памук.