Джон Апдайк - Заека се укроти

Последната забележка му се струва малко нахална, но Хари дружелюбно казва:

— Кофти късмет. Работи ли още онова място?

— По един много ограничен начин — отговаря Лайл, подчертавайки, сигурно заради парите на Хари, думата „много“. Явно, ако си обратен, трябва да преувеличаваш всичко, за да постигнеш нормално звучене. — Всъщност целият бум с монетите беше краткотрайна мода. Сега вече много са паднали.

— Готино местенце беше. Онази хубавица, която се занимаваше със самото купуване и продаване. Така и не можах да разбера как успява да ползва компютъра с тези дълги нокти.

— О, Марсия. Тя се самоуби.

Заека е потресен. Тя изглеждаше като ангел по свой собствен начин.

— Така ли? Защо?

— Ами, обичайното. Лични проблеми — казва Лайл и сякаш ги отмахва с опакото на прозрачната си ръка. На Заека му се струва, че капчици неясна светлина се движат по ръбовете на очите на Лайл, като на Извънземното от филма. — Нищо общо със спада в монетите. Тя беше само фасада, парите зад нея идваха от Филаделфия.

Докато Лайл весело дърдори, Хари долавя как си поема дъх с леко пъшкане, което подхожда на синкавите сенки по слепоочията му и на усещането, че е дошъл от космоса, и скоро пак ще се завърне там. Този тип е по-зле и от мен, мисли си Заека, и това го кара да го харесва. Не вижда обаче никаква саркома на Капоси, само една обща аура на тяло, което отхвърля живота, отказва да се поддържа, отказва да се вслуша в собствения си организъм. Излъчва сладникаво — разлагаща се миризма, както когато отвориш вратата на неизползван хладилник в някой курорт, но може би Заека си внушава. Внезапно Лайл сяда изтощен, сякаш стоенето прав е представлявало твърде голямо усилие.

Хари сяда на стола от другата страна на бюрото, където обикновено седят клиентите, когато молят за облекчени условия.

— Лайл — подхваща Хари. — Искам да разгледам документите. Банковите извлечения, квитанции, плащания, заеми, инвентар, въобще всичко.

— Защо, за бога, защо? — с отслабването на лицето му очите на Лайл са изпъкнали и са станали по-кръгли, отколкото при останалите хора. Седи с изправен гръб, а едната му, лишена от плът ръка е положена за опора в сивия си ръкав, успоредно на ръба на Нелсъновото бюро. Дали за да пести сили, или за да скрие истината, е решил да дава възможно най-кратките отговори.

— О, чисто любопитство. Честно казано, има нещо нередно в извлеченията, които получавам във Флорида. — Поколебава се, но решава, че дори да бъде по-конкретен, няма да нанесе никаква вреда на този етап. Все още таи надеждата, че всичко може да бъде обяснено, че може да се върне в предишното си състояние, когато не мислеше за автокъщата. — Няма достатъчно продажби на стари коли, пропорционално погледнато.

— Няма ли?

— Може да се поспори, че това е променлива величина, и че при добрата икономика на Рейгън хората могат да си позволят нови коли; но през годините ми тук винаги е имало определена пропорция, нещата се осредняват в хода на два-три месеца, а това не се получава в извлеченията от ноември насам. Всъщност става все по-странно.

— По-странно.

— По-необичайно. По-фалшиво. Както и да е. Кога мога да видя документите? Аз не съм счетоводител; искам Милдред Круст да ги прегледа с мен.

Лайл с усилие премества ръката си от бюрото и полага и двете си длани извън полезрението му, в скута си. Движенията му напомнят на Хари за призрачната мудност на отпуснатите мъртви увиснали тела в Бухенвалд, когато ги местят в следвоенните документални филми. Голи, с разхлабени стави, слабините им на показ, ето какво означава скверно, ето нещо, което бе толкова скверно, че трябваше да ни го покажат, за да повярваме. Лайл казва на Хари:

— Държа голяма част от данните вкъщи, в моя компютър.

— Тук си имаме компютърна система. Последна дума, Ай Би Ем. Помня, че го инсталирахме.

— Моят е съвместим. Малък Епъл, който върши всичко.

— Обзалагам се, че е така. Знаеш ли, честно казано, това, че си болен, и трябва да си стоиш вкъщи повече, не е причина сметките на „Спрингър Моторс“ да се разпиляват из цялата Даймънд Каунти. Искам ги тук. Искам ги тук утре.

Това е първото потвърждение, което някой от тях прави, че Лайл е болен, че умира. Момчето се стяга, а устните му леко се издават навън.

— Мога да покажа документите само на оторизирани лица — казва той.

— Аз съм оторизиран. Кой може да бъде по-оторизиран от мен? Та аз управлявах това място. Това там по стените са мои снимки.

Клепачите на Лайл с мигли, по-тъмни от косата му, се спускат над изпъкналите му очи. Той премигва няколко пъти и се опитва да бъде тактичен, да запази любезността между двамата.