Джон Апдайк - Заека се укроти

— Доколкото разбирам от Нелсън, майка му притежава компанията.

— Да, но аз съм й съпруг. Половината от всичко нейно е мое.

— При определени обстоятелства може би, вероятно в някои щати. Но не и в Пенсилвания, струва ми се. Ако искате да се консултирате с адвокат… — Дишането му се затруднява; прекъсването на Хари е почти проява на милосърдие.

— Няма нужда да се консултирам с никакъв адвокат. Единственото, което е нужно, е жена ми да ти се обади и да ти каже да ми покажеш документите. На мен и на Милдред. Искам тя да участва в това.

— Госпожица Круст, доколкото знам, понастоящем живее в дом за възрастни. Домът Денглър в Пен Парк.

— Чудесно. Това е на пет минути от дома ми. Ще я взема и ще се върна тук утре. Хайде да уговорим час.

Клепачите на Лайл отново се спускат и той тромаво връща ръката си върху бюрото.

— Когато и ако получа разрешение от съпругата ви и позволение от Нелсън…

— Такова няма да получиш. Именно Нелсън е проблемът тук, а не разрешението.

— Както казах, дори ако това стане, ще са ми нужни няколко дни, за да събера всички данни.

— Защо? Книгите би трябвало да се водят ежедневно. Какво точно правите тук вие?

Колкото и да е учудващо, Лайл не казва нищо. Може би борбата за въздух се е оказала твърде тежка. Всичко е твърде изморително. Хлътналите му слепоочия изглеждат по-сини. Сърцето на Хари препуска, а гръдният му кош го пробожда, но той устоява на импулса да вземе още един нитростат, не иска да се пристрасти. Отпуска се по-дълбоко в стола за клиенти, сякаш засега преговорите са достигнали края си. Опитва друга тема:

— Разкажи ми, Лайл. Какво е усещането?

— Кое усещане?

— Да си толкова близо, нали знаеш, до депото. Питам те, защото имах леки сърдечни проблеми, във Флорида, и все още не мога да свикна с мисълта колко близо бях. Искам да кажа, че през повечето време ти се струва нереално, аз съм си аз, и всички около мен си пилеят времето както обикновено, но изведнъж, някоя нощ, когато се събудя, защото ми се пикае, или посред някое тъпо телевизионно шоу, тази мисъл ме зашеметява, и бам. Подът направо пропада под краката ми. Ще ми се да припълзя обратно в родителите ми, но те вече са мъртви.

Подпухналите устни на Лайл потръпват, или поне така изглежда, докато се опитва да проумее новата посока на разговора.

— В крайна сметка го приемаш — казва. — Всички умират.

— Но някои преди другите, а?

Спазъм на възмущение раздвижва тялото на Лайл.

— Разработват нови лекарства. Непрекъснато. Французите. Китайците. Трихосантин. Производни на TIBO. В крайна сметка Агенцията за храни и лекарства ще трябва да ги допусне, въпреки че са банда рейгънистки фашистки човекомразци, които нямат нищо против всички да измрем. Въпросът е да се издържи дотогава. Аз имам надежда.

— Е, чудесно. Пожелавам ти повече сили. Но медицината може да помогне само донякъде. Поне аз това научих, по неприятния начин. Знаеш ли, Лайл, не е като да не съм мислил за смъртта, или пък да не са умирали мои близки, но може да се каже, че никога не съм усетил истинския й вкус в устата си. Искам да кажа, че тя изобщо не се шегува. Иска всичко. — Взима хапчето. Чуди се дали Нелсън държи пакетче ментови Лайф Сейвърс в бюрото си, както правеше той. Просто нещо, което да сложиш в уста, когато си напрегнат. Хари открива, че всеки път, когато се замисли за смъртта си, му се дояжда — затова не е отслабнал повече.

Опитът на този непознат мъж да го анализира кара Лайл да седне по-изправен зад бюрото, да стане по-враждебен. Гледа втренчено в Хари със своите възпалени очи, изпод вежди, които са същото метално русо като косата му.

— Едно от хубавите неща — заявява — е, че по-трудно се плашиш. От дребни неща. От заплахи като вашата например.

— Никакви заплахи не отправям, Лайл, просто се опитвам да разбера какво, по дяволите, става тук. Започвам да си мисля, че някой краде от фирмата. Ако греша, и всичко е честно и почтено, нямаш от какво да се страхуваш. — Бедният тип, вече е гушнал букета, а е на половината години на Хари. Какво правеше Хари на неговата възраст? Редеше букви, по старомодния начин, и мечтаеше за чукане. Чукането, по един или друг начин, ни разказва играта: мембраната е твърде тънка, онези дребни вируси на СПИН директно се промъкват. Празна черна кухина, такова беше усещането с Телма. Странни наклонности, въпреки редовните порции секс. Да си обратен не е само крем и рози.

Лайл отново размърдва ръце и крака със същата крехка предпазливост. Тялото му се е превърнало в купчина изсъхнали пръчки.