Джон Апдайк - Заека се укроти

— Нямах нищо лошо предвид. Очарователно е, Хари.

— Освен за Нелсън, може би.

— Дори и за него. И той не би искал да си друг.

— Ето един въпрос за теб, Тел. Ти си умна. Какво, за бога, стана с Далай Лама?

При нейната склонност да прави обективни оценки, нищо не би трябвало да я учудва, но Телма се разсмива.

— Все още си е там, не е ли така? Всъщност не го ли показваха по новините, сега, когато тибетците отново се бунтуват? Защо, Хари? Да не си станал негов последовател? Затова ли не ходиш на църква?

Той се изправя, не му харесва да го дразнят на тази тема.

— Винаги някак си съм се идентифицирал с него. Той е приблизително на моята възраст, иска ми се да следя какво става с него. Имам вътрешното чувство, че това ще е неговата година. — Както стои прав, люлеещият се стол, завършващ движението си, докосва прасците му, а лекарството му леко го замайва.

— Благодаря за ядките — казва той. — Имаме още много да си говорим.

Тя също се изправя, вдървено се бори с плюшената хватка на дивана, и с артритно поклащане заобикаля масата и притиска тялото си до неговото, с лице върху ревера му. Поглежда нагоре към него с онази самонадеяна важност на жените, които си чукал. Моли го:

— Вярвай в Бог, скъпи. Наистина помага.

Той чувства вътрешно неудобство.

— Не че не вярвам.

— Това не е напълно достатъчно, опасявам се. Хари, скъпи. — Харесва й звученето на това „скъпи“. — Преди да си тръгнеш, нека поне го видя.

— Кого да видиш.

— Него, Хари. Теб. С неговата качулчица.

Телма коленичи там, насред натруфената, мрачна всекидневна със застоял въздух, и разкопчава ципа му. Усеща спокойното хладно докосване на пръстите й и вижда сивите косми на тила й, как тръгват от пътя в косата й; сърцето му препуска от очакването на топлата й уста, както по-рано.

Но тя само казва:

— Просто прекрасен — и го пъха обратно, полутвърд, в слиповете му, вдига ципа и с мъка се изправя на крака. Леко е задъхана, сякаш е вършила някаква домакинска работа. Той я прегръща, и този път той е този, който удължава прегръдката.

— Причината, поради която не напуснах Дженис, а сега вече не мога — признава той внезапно, почти разплакан, сантиментален, както бе казала — е, че без нея аз съм едно лайно. Никой не би ме взел на работа. Прекалено съм стар. Единственото, което мога да бъда оттук нататък, е да съм нейният съпруг.

Очаква съчувствие, но може би това споменаване на Дженис й е дошло прекалено. Телма някак изстива в ръцете му.

— Не знам — казва.

— Какво не знаеш?

— Дали да идваш пак тук.

— О, позволи ми — моли той и колкото и да е странно, най-после се чувства настроен за тази среща и възбуден от нея. — Без теб нямам живот.

— Може би природата се опитва да ни каже нещо. Твърде сме стари, за да продължаваме да вършим глупости.

— Никога, Телма. Аз и ти никога.

— Не даваш вид да ме искаш.

— Искам те, просто не искам бактериите на Рони.

Тя го побутва в гърдите, за да се освободи.

— Нищо му няма на Рони. Чист и безопасен е, колкото и аз.

— Е да, вярно, това е ясно, както се държите вие двамата. Точно от това се страхувам. Казвам ти, Телма, ти не го познаваш. Той е луд. Ти не го виждаш, защото си му вярна съпруга.

— Хари, мисля, че стигнахме момента, в който колкото повече говорим, толкова по-зле ще става. Сексът не е това, което беше по-рано, за това си прав. Всички трябва да внимаваме повече. И ти внимавай. Мий си зъбите, и аз ще си мия моите.

Чак когато вече е навън на извитата алея на Телма, а вратата с дръпнатата върху прозорчето завеска е затворена зад него, схваща намека й за миенето на зъби. Още един шамар за него и Дженис. Не можеш да бъдеш откровен с жените, имат мозъци като на ФБР. Червеношийката още е там, върху малката полянка. Може би е болна, тези животни също си имат болести, своите чумни епидемии. Обръща към Хари око като мънисто и леко се отдалечава с подскоци по восъчната априлска трева на Телма, като решава, че е под достойнството й да полети. Дръзкият жълт цвят на глухарчетата се е появил тази седмица, за да се присъедини към този на нарцисите и камбанките на фортисията. Показателно. Цветята привличат пчелите както ние се привличаме едни други. Сигналите ни. Миризмите. Ако можеше да се върне обратно в къщата й, щеше да я чука въпреки опасността. Вместо това намира сигурност в сивата си селика; докато плавно се отдалечава, неподвижността на Ароудейл е нарушена от завръщането на претъпканите жълти училищни автобуси, от които на всеки ъгъл на извитите улици слизат крещящи пронизително деца.