Джон Апдайк - Заека се укроти

— Тези деца — казва той, като възприема фалшив тон, сякаш водят стандартен разговор пред други хора, вместо да се наслаждават на тази открадната интимност зад спуснатите щори в Ароудейл — ти разбиват сърцето. Трябва да видиш Нелсън, когато е долу във Флорида и е принуден да живее с мен известно време. Бедното хлапе, направо излиза от кожата си.

Телма с досада махва с ръце:

— Хари, ти всъщност не си бог, просто на теб така ти се струва. Действително ли смяташ, че Нелсън е бил изнервен заради теб?

— Че заради какво друго?

Тя знае нещо. Колебае се, но не може да устои, може би дребно отмъщение, задето винаги я е приемал като даденост, задето бе прекарал цяла седмица в Пенсилвания, преди да й се обади.

— Трябва да си наясно за Нелсън. Моите момчета твърдят, че е пристрастен към кокаина. Всички са пробвали от тяхното поколение, но Нелсън според тях наистина е пристрастен. Както казват, наркотикът го управлява, вместо той просто да го използва.

Хари се е наклонил толкова назад, колкото позволява люлеещият се стол, без да отлепи обувки от килимчето, и остава в това положение толкова дълго, че Телма се стряска, знаейки, че този мъж не е здрав отвътре и може да получи инфаркт. Най-после той отново се накланя напред и втренчен замислено в нея, казва:

— Това обяснява много неща. — Рови в страничния джоб на сивото си спортно сако от туид за малко кафяво шишенце, ловко пуска едно-единствено мъничко хапче в ръката си и го слага в уста, под езика. В движението има определена отработена изтънченост. — Коката иска пари, нали така? — пита той Телма. — Искам да кажа, че можеш да хвърлиш стотици. Хиляди.

Сега, когато удоволствието, че го е стреснала, че отново го е пробудила за своето съществуване, е отминало, тя съжалява, че му е казала. В душата й учителката все още е твърде силна; харесва й да дава урок.

— Не мога да повярвам, че Дженис не знае, и че не го е обсъждала с теб, или че съпругата на Нелсън не се е обърнала към вас двамата.

— Пру е доста пестелива на думи — отговаря той. — Не ги виждам кой знае колко? Дори когато всички сме тук, сме в двете противоположни части на Брюър. Дженис доста често ходи там в старата къща на майка си, но аз не. Тя е нейна, не моя.

— Хари, не гледай толкова потресен. Това е просто слух, а и всъщност си е негова работа, негова и на семейството му. Всички вършим неща, които родителите ни не биха одобрили, и те го знаят, но не искат да знаят, ако ме разбираш. О, Хари, по дяволите! Сега те натъжих, въпреки че умирам да те направя щастлив. Защо не ти е приятно да те правя щастлив? Защо винаги си се борил срещу това?

— Не съм. Не съм се борил, Тел. Прекарахме чудесни мигове. Просто никога не сме били настроени за много щастие, а сега…

— Сега какво, скъпи?

— Сега знам как си се чувствала през всичките тези години.

Тя иска да й обясни, но той не може, внезапно почувствал се длъжен да бъде тактичен. Тя го насърчава:

— Смъртна?

— Аха. Нещо такова. Тоест нещата така изтъняват, че един вид можеш направо да гледаш през тях.

— Включително и през мен.

— Теб не. Престани, непрекъснато ме измъчваш по един и същ шибан начин. Защо мислиш съм тук?

— За да се любим. За да ме чукаш. Давай. Тоест идвай. Защо мислиш, отворих вратата? — Тя се привежда напред над масата, коленете й побеляват там, където се притискат в ръба, а лицето й е възприело онова размекнато налудничаво изражение, което придобиват жените при решението да се понесат по течението, да се чукат въпреки всичко, което сега го плаши, тъй като предполага охотно плъзгане към смъртта.

— Чакай, Тел. Нека да помислим. — Както си му е редът, нитроглицеринът си бе проправил път през организма му и усеща онова изтръпване. Обляга се назад, за да го потисне. — Би трябвало да избягвам вълнения.

Тя пита, някак развеселена от нуждата да преговарят:

— Правил ли си любов с Дженис?

— Един или два пъти, може би. Някак не помня. Нали знаеш, това е като миенето на зъбите вечер, не помниш дали си го направил или не.

Тя го осмисля и решава да го подразни.

— Приготвих старото легло на Алекс за нас.

— Преди не обичаше да използваме истински легла.

— Станала съм много разкрепостена — казва усмихнато, извличайки, доколкото може, някакво удоволствие от увъртанията му.

Изкушава се, представя си Телма гола в леглото, пълното й желаещо тяло, гърдите й, кърмили три момчета и поне двама мъже, които изглеждаха девствени и розови като палчетата на бебе, а не подути и сдъвкани, и тъмни като на Дженис, ханшът й гладък, а не на фини пясъчни зрънца като на Дженис, окосмяването й червеникаво и достатъчно рехаво, че да прозира цепката, а не като непрозначния гъст храст на Дженис, и безсрамната й, практична уста, тази на Телма, откровеният й шеговит глад, развеселена, че отново и отново е уловена в капана на желанието, без да му се сърди през всичките тези години раздели и събирания, навътре и навън. Но след това се сеща за Рони — кой знае къде си е завирал кура този противен кур. Заека не може да повярва, че е толкова верен, колкото Телма си мисли, не и ако съди по поведението му в съблекалните, не и по това, че чукаше Рут преди Хари, и как бе пипнал Синди онзи път на Карибите — и за СПИНа. Този вирус, прекалено малък, за да си представим как пътува в течностите ни, дори в една-две капки слюнка или в сока на путка, и как отключва антителата ни с миниатюрните си пипала, така че вътрешността ни губи баланса си, и се катурваме от пневмония, от гладна смърт. Любов и смърт вече не могат да бъдат разделени. Но не може да каже това на Телма. Все едно да се изплюе в широко откритото й лице.