Джон Апдайк - Заека се укроти

— Как ти изглеждам? — Тя отпива от колата, но остава всички ядки в еднаквите им купички за него. Шарката им имитира бродерия, квадратни цветчета в синьо и розово.

— Според мен добре — лъже той — малко бледа и подпухнала, но така сме всички в края на зимата.

— Умирам, Хари — казва му Телма и вдига очи, за да може да срещне погледа й. Очите й са по-тъмни от тези на Пру, но са това, което наричат лешникови очи, които са го виждали целия, които го познават така, както могат женските очи. Съпругата непохватно те опипва в тъмнината; с любовницата се срещаш на ярката дневна светлина, направо върху дивана. Навремето се дразнеше, че членът му има качулчица и кожичката не е махната. — Бъбреците ми са по-зле, а дозата на стероидите не може да се качи повече. Имам такава анемия, че едва се влача из къщата да домакинствам, и се налага да подремвам всеки следобед — всъщност дойде точно посред времето ми за следобеден сън.

Той прави инстинктивно движение, стяга ръце върху облегалките на стола, за да се изправи, и гласът й се извисява сърдито.

— Не. Не си отивай. Да не си посмял. За бога. Не съм те виждала почти шест месеца, а после минава цяла седмица преди да си направиш труда да се обадиш.

— Телма, тя е тук, не мога просто да се запилея. Опитвах се да се аклиматизирам отново. Трябва да се щадя повече сега.

— Никога не си ме обичал, Хари. Просто ти харесваше факта, че аз те обичам. Не се оплаквам. Това заслужавам. Човек сам се наказва в живота, честна дума, така мисля. Получаваш точно това, което заслужаваш. Бог се грижи за това. Виж ми ръцете. Имах хубави ръце. Поне си мислех, че са хубави. А сега половината пръсти — погледни ги! Деформирани. Не бих могла да си сваля халката, даже и да исках.

Той се навежда напред така, че столът се накланя под него, за да разгледа протегнатите й ръце. Кокалчетата са подути и лъскави и някои от крайчетата на пръстите стоят под лек ъгъл, но нямаше да забележи, ако не му беше обърнала внимание.

— Ти не искаш да си сваляш халката — казва й. — Доколкото си спомням, ти и Рони сте залепени заедно с лепило. Май си спомням, че си ми казвала, че дори понякога ядеш лепилото.

Ръцете й са ядосали Телма, и той се бори, сякаш тя го обвинява за тях. Казва му:

— Винаги ти е било неприятно, че съм съпруга на Рони, въпреки че те обслужвах, когато и да поискаше. Но от къде на къде ще ти е неприятно, като ти самият си залепен плътно за Дженис и нейните пари? Никога не съм опитвала да те отнема от нея, въпреки че в някои моменти щеше да е лесно.

— Щеше ли? — Той се обляга обратно. — Не знам, нещо в онова дребосъче продължава да ми действа. Не иска да се предаде. Така и не разбра напълно как всъщност функционира светът, но продължава да мисли по въпроса. Сега й е хрумнало, че иска да е работещо момиче. Записала се е в клона на Пен Стейт горе, на Пайн стрийт, на онези курсове, дето трябва да ги изкараш, за да ти дадат лиценз за брокер по недвижими имоти. В гимназията не съм убеден, че е изкарвала повече от четворка, даже и в часовете по готварство. Всъщност, като се замисля, обзалагам се, че е имала двойка по готварство, единственото момиче в историята на училището.

Телма неохотно се усмихва; жълтеникавото й лице светва в сенчестата всекидневна.

— Браво на нея — казва тя. — Ако бях здрава, и аз щях да се опитам да се измъкна. Това домакинстване — навремето с готварството доста ни заблудиха.

— Как е Рони, между другото?

— Все така — отговаря тя с нотка на онази апатична, жална мелодия, която жените от областта вкарват в своята сага за стоическите си дни. — Вече не се блъска толкова много за нови клиенти, кара по инерция със старите. Върна си дълговете покрай образованието на децата, така че единственият му финансов товар сега съм аз и сметките по лекарите. Не че не е готов да плаща малкият Рон да завърши в Лихай, стига да иска; малко се разочаровахме от това, че се превърна в нещо като хипи. Странното е, че в училище беше най-добър от тримата. Предполагам, че просто е получавал всичко наготово.

Хари е чувал това и преди. Гласът на Телма е покорен и умишлено спокоен, захваща незначителни семейни разговори, когато и двамата знаят, че иска да обсъжда стария си проблем, който бе пламнал преди минута, проблемът дали я обича или не, или поне защо той не се нуждае от нея толкова, колкото тя от него. Но връзката им още от самото начало, от онази нощ на Карибите, когато спаха заедно за първи път, бе поставена на основата, че тя преследва него, и през всичките години оттогава тайните срещи, мъдрите решения да приключат и вълнуващото жалко рухване обратно към секса не са нарушили фундаменталния шаблон, според който тя дава, а той взима. Тя се страхува от края повече, отколкото той, и става прилепчива, ненавижда се за тази прилепчивост, и й се иска да го накаже заради това, а той нехае и продължава да се грее на слънцето на нейната любов, което изгрява всеки ден, независимо дали е там или не. Не може съвсем да го повярва, и продължава да я изпитва.