Джон Апдайк - Заека се укроти

По време на онези пролетни месеци с Рут на Съмър стрийт се чудеше какво ще е усещането да изтича до края на улицата, права, докъдето виждаше окото. През трийсетте години, изминали оттогава, често е минавал с колата оттук, към североизточния край на Брюър и по-нататък, където магистралата с крайпътни мотели (Икономи Лодж, Коронет, Сейв Хейвън) навлиза в земеделските площи, и по нея изникват табели, сочещи пътя към Харисбърг и Питсбърг. Една по една фермите и каменните им сгради, плевните, побиращи цял камион, сковани с дъски и греди, построени точно по посоките на света, с дебели над половин метър стени, попадат под ударите на жилищното строителство. Два-три километра след платения път към Мейдън Спрингс, където живееха Мъркетови, преди да се разведат, има един сравнително наскоро застроен терен, наречен Ароудейл заради старата ферма Ароудейл, продадена от племенничките и племенниците на възрастната неомъжена дама, която бе живяла там години наред и бе решила да я остави на някакъв телевизионен евангелист, за да направи нещо като парк на спасението, свят лунапарк — убежище, но адвокатите й непрекъснато я разубеждаваха. През последните години Заека бе наблюдавал как изравнената с булдозери земя губи суровия си вид и как дърветата и храстите израстват, като че ли къщите винаги са си били там. Улиците са извити като в квартала на Мъркетови, но къщите са по-обикновени едноетажни или с пристроен полуетаж, със странични фасади от алуминиева обшивка и предни — от тухли, разнообразени от настлани с плочи миниатюрни веранди и нефункционални кръпки каменна облицовка. Циментови алеи лъкатушат през малки предни дворчета с все още неразцъфнали азалии под големите прозорци. Тук изобилства от цветни изкуствени настилки и от мебели по верандите, и тиранична подреденост, която отсъстваше в по-старите, работнически градове като Маунт Джъдж и Западен Брюър.

Рони и Телма Харисън се бяха пренесли в една от тези скромни нови къщи, когато трите им момчета пораснаха и се изнесоха. Алекс, най-големият, е електронен инженер някъде на юг от Сан Франциско; средното момче, Джорджи, който имаше проблеми с четенето в училище, се опитва да стане танцьор и музикант в Ню Йорк; а най-малкият, Рон Джуниър, е останал в района като строителен работник на почасова работа, въпреки че изкара две години колеж в Лихай. Телма не се оплаква от синовете си, нито пък от къщата, въпреки че на Хари определено му се струват разочароващи, разочароващо обикновени за жена с интелигентността на Телма, и от личния му опит с нея, с нейната страст.

С течение на годините лечението на болестта на Телма, системен лупус еритематоидес, е струвало цяло състояние, въпреки помощите по здравноосигурителния план на застрахователната агенция на Рони. Освен това заболяването не й е позволило да се върне към работата си като учителка в началното училище, когато момчетата й заминаха, както се бе надявала. Здравословното й състояние бе твърдо нестабилно; принуждаваше я да си стои вкъщи, където Хари обикновено можеше да я намери. По обяд, когато позвъни от някакъв уличен телефон в Брюър, очакваше тя да му отговори, и така и стана. Попита дали може да се отбие, и тя отговори, че може. Не звучеше особено въодушевена да го чуе, но не беше и притеснена: просто примирена. Оставя селиката отпред до извития бордюр, въпреки че обикновено през годините тя му отваряше вратата на гаража и след това я затваряше с дистанционно от кухнята, за да скрие доказателството. Но сега, когато е болен като нея, ако не и по-болен, не е сигурен, че имат какво да крият. По обяд кварталът е пуст, автобусите още не са докарали децата от училище. Един-единствен скимтящ двигател работи някъде невидим в Ароудейл, а въздухът е наситен с всепроникващото вибриране и жужене на пътното движение откъм магистралата за Мейдън Спрингс. Също невидими, някакви птички чуруликат, неспокойни покрай лудостта от гнезденето, въпреки че кварталът е рехаво залесен. Една червеношийка подскача върху късчето морава до циментовата алея на Телма и бясно хвръква във въздуха, когато Хари се приближава. Не си спомня червеношийките да са му се стрували такива едри, злобни птици; тази беше с размера на гарван. Изкачва двете настлани с плочки стъпала и прекосява малката веранда; Телма отваря входната врата, преди да успее да натисне звънеца.

Изглежда по-дребна, а косата й е по-сива. Превзетото й, твърде обикновено лице винаги е имало жълтеникав оттенък, и той вижда през грима, който е положила, за да смекчи обрива по бузите си и зачервяването, предизвикано от болестта, което стоеше като охлузване върху носа и под очите й, че кожата й е станала още по-жълтеникава. Въпреки всичко, дълбоко познатото й присъствие го вълнува. Целуват се леко, след като затваря вратата. Дълго, зелено перде срещу слънцето е спуснато върху стъклото в средата й. Устните й са хладни и леко мазни. Остава няколко мига в прегръдката му, сякаш очаква да се случи още нещо, тялото й е отпуснато до неговото в неизказано признание.