Джон Апдайк - Заека се укроти

На две пресечки от Бен Франклин, в посока към планината под Айзенхауер авеню, там, където то се издига върху гърбица с дървени перила, за да мине отгоре, някогашните работници бяха изкопали с лопата огромен ров, за да вкарат железопътните релси в града, релси, които вече не се използват, и облицованият с варовик изкоп се е превърнал в яма за хвърляне на бирени кутийки и бутилки от безалкохолни, дори на цели торби с боклук и дюшеци; Брюър винаги е бил жилав град, железопътен град, тези улици край линиите са заселени с жилави мъже, изнурени уличници, които ти предлагат да ти духат за четвърт долар, опушени от сажди хотели, където игрите на карти текат с дни, барове, чиито витрини са напукани от вибрациите на преминаващите влакове, дългите с километри влакове с вагони въглища, които пресичат Уайзър точно по средата и спират цялото движение, както онзи път, когато двамата с Рут чакаха един такъв да премине, а неоновите светлини на отдавна изчезналия китайски ресторант проблясваха в боядисаната й коса.

Тези боядисани в червено тухли, тези имитации на сиви камъни, са били свидетели на сърцераздирателни неща, но не го осъзнават. На една или две пресечки към планината спрямо някогашната улица на Рут — казваше се Съмър стрийт, въпреки че живяха там през пролетта, лятото предвеща техния край — Заека внезапно навлиза в тунел от отрупани с бял цвят дървета. Дърветата са млади и с овални очертания и се сливат едно в друго като облаци, небесната синина високо горе обагря най-горните цветове, както прави с луната денем. А там най-отгоре, където има най-много светлина, листата са започнали да се разтварят, лъскави и дребни, и сърцевидни, както вижда, защото така се впечатлява, че спира селиката до бордюра и излиза да откъсне един листец, за да го разгледа, сякаш той може да се окаже ключът към цялото това великолепие. По дължината на тротоара в тази сияйна дълга горичка призрачни хора бутат колички и разговарят пред входовете на къщите си, сякаш слепи за красотата, която се е спуснала над тях и ги обгръща, ръсейки конфети от цветни листчета: те са в рая. Иска му се да попита някой как се казват тези дървета и как са ги засадили тук, сред тези здрави тухлени къщи на Брюър, пищни като палмите, които растат от двете страни на авенютата на Неапол във Флорида, но се притеснява от отправените към него погледи, той самият е призрак в процеждащата се през тунела от цветове светлина, посетител, натрапник от миналото, а и предполага, че и без това няма да знаят. Дори да знаят, ще решат, че е твърде странно да се пита.

Но Дженис знае. Когато й описва това преживяване, тя казва:

— Това са брадфордски круши, които общината засажда навсякъде, където старите брястове и чинари са загинали. Цъфти, но не дава никакъв плод, и е много издръжлива в градски условия. Не й пречи въглеродният двуокис, нито другите там неща.

— Защо никога преди не съм ги виждал?

— Виждал си ги, Хари, сигурна съм. Садят ги от поне десет години вече. Имаше статии по вестниците. Мъжът на едно от момичетата в клуба е в Комисията за подобрения.

— Никога не съм виждал нещо подобно. Направо ме разби.

Тя се е захванала да направи къщата в Пен Парк отново уютна, чисти паяжините от зимата и полира Кьорнерското сребро, което майка й й бе оставила, и нетърпеливо се отдалечава от него.

— Виждал си, просто сега гледаш различно.

Иска да каже след инфаркта му. След като за малко не умря. Сега с Дженис донякъде се чувства като онези мъртъвци за които казваха, че се връщат да пазят оцелелите, живеят с тях невидими, като мишки в стените. Често тя сякаш не го чува или не го възприема на сериозно. Ходи на другия край на Брюър, на гости на Нелсън и Пру и децата им, в Маунт Джъдж, или да възобнови познанството си с приятелките си от крайградския клуб „Летящия орел“, където вече изравняват и подготвят тенис кортовете, а голф игрището вече е зелено и дори се използва. И си търси работа. Беше решил, че се шегува, след като гледа „Работещо момиче“, но не, почти всички жени на нейната възраст работели нещо — една от приятелките й от тениса е физиотерапевт, с невероятни мускули на ръцете и раменете, а друга, Дорис Еберхарт, която преди беше Дорис Кауфман, е станала експерт по диаманти и практически всяка седмица хваща автобуса за Ню Йорк и пренася напред-назад скъпоценни камъни за стотици хиляди долара, а някаква друга жена, която познава, работи в разрастващата се нова индустрия за премахване на азбест от домове и сгради, като например фабрики и училища. Като че ли няма край махането на стар азбест. Дженис си мисли дали да не се захване с недвижими имоти. Някаква приятелка на приятелка работела предимно през уикенда и изкарвала над петдесет хиляди годишно от комисионни.