Джон Апдайк - Заека се укроти

В първите дни след завръщането си Заека с удоволствие шофира из града, освежава паметта си и сам си причинява болка с призраците на старата му личност, които все още витаят почти на всеки ъгъл в района на Брюър. Улиците, по които бе играл като хлапе, все още са си там, въпреки че тролеите вече не минават. Железните мостове и жп линиите ръждясват в примката на околовръстното шосе, което сега заобикаля града. В средата на регистрационните номера на колите все още има оранжев девиз, но сега той гласи Пенсилвания е твой приятел, което винаги е намирал сантиментално, а още по-сантиментални са онези фалшиви номера, предназначени да се заканват върху предната броня, според които ИСУС е твой приятел. Кориците на телефонните указатели гордо пишат Несъединения щат Пенсилвания. Седнал зад кормилото на колата си, той се отправя към Маунт Джъдж, градът, в който бе роден и отрасъл, от обратната страна на Брюър спрямо Пен Парк. В тази подобна на крепост църква от пясъчник с различаващото се по стил ново крило, Евангелистката Лутеранска църква на Маунт Джъдж, бе кръстен и бе получил първото си причастие, в риза, която драскаше врата му сякаш бе колосана с луга. Пак тук, малко по-надолу по Сентрал стрийт, пред магазина за бонбони, който сега е фотокопирен център, за първи път се бе почувствал влюбен, в Маргарет Шоелкопф с нейните плитки и високи обувки. Беше усетил сърцето си изтръпнало и извисено над тротоарните плочки, като един от цепелините, които навремето се виждаха в небето; циментовите им квадратчета заемаха цели квартали далеко долу под литналото му детско сърце. Почти всяка къща в този грозноват квартал съхранява призрака на някой негов познат, който вече го няма. Празни за него като раковини в шкафа на колекционер, тези непретенциозни жилища с веранди с тухлени колони и мрачни предни салони не са се променили кой знае колко; даже донякъде бедняшките, залепени една за друга къщи, подобни на онази, в която той и Дженис живееха на Уилбър авеню в началото на брака си, са почти еднакви, катерят се по хълма като по стълба, въпреки че унилите им олющени стари фасади с цвят на животинска тор са дали път на по-скъпи материали, имитиращи грубо дялан камък, или дървена облицовка, по-гъста на някои къщи, отколкото на други, така че когато погледът се движи по редицата, леко скача нагоре и надолу по ръбовете. Хари винаги забравя това, което му е толкова трудно да си представи в равната Флорида — пъстрия живот, гротескната претрупана архитектура, далечните сини хълмове, които принуждават намиращите се на преден план островърхи къщи да се катерят и да се притискат от двете страни на улиците, заострените подпорни стени и стръмните склонове, увенчани с бодлив плет или с лехи с лалета; склонове, които все повече се култивират, но не на лехи, а се покриват с бръшлян или хвойна, така че да не трябва да косиш веднъж седмично с онези старомодни косачки с макара. Някои хора завързваха въже към дръжката на косачката си, така че да могат да я оставят да се плъзга, тракайки, надолу по моравата, а после да я изтеглят обратно. Заека се усмихва в колата си, припомняйки си онези стари косачки с дървени дръжки и отдавна починалия им съсед методист на Джексън Роуд, с когото мама се караше за косенето на широката половин метър ивица трева между циментовите алеи около къщите им. Старата двойка методисти бе купила къщата от семейство Зим, когато те се преместиха в Кливланд. Каролин Зим бе толкова хубава — като Шърли Темпъл, само че без трапчинката, по-скоро бе знойна като Деана Дърбин, но с тяло на малко момиченце, — че майка й и баща й се караха през цялото време, защото госпожата била ревнива, твърдеше мама. Той често чакаше до прозореца си в меката вечер, за да зърне Каролин, когато се съблича за лягане отвъд тясното въздушно пространство. Стаята му почти си спомня тапетите, които над радиатора бяха още по-пожълтели, лакираната лавица, върху която бяха наредени плюшените му мечета, голямата кошница, в която живееха спиците и главините за сглобяемите му въртележки и гумените му войници и оловните му самолетчета. Тази стая имаше почти осезаем мирис, напомнящ на мушама или боя върху нагорещен перваз, или на ванилия и индийско орехче, когато мама печеше сладкиш, който почти долавя и сега, но не съвсем, мирисът се крие в сенките, хлъзга се зад боядисания в сребристо радиатор с релефни щампи на неясни завъртулки по ребрата.

И Брюър, този бездушен мравуняк, му говори за самия него, за миналото му, което е станало толкова смайващо дълбоко, че неща, които помни лично, като деня на Победата над Хитлер или неделята, в която Труман обяви войната срещу Корея, сега вече са история, която повечето хора по света познават само от учебниците. Брюър бе градът на детството му, единственият град, който бе познавал. Все още се вълнува от това, че е сред непретенциозните му квартали с цвят на саксия, с тухлени фабрики и редици къщи и големи строги църкви, смесени в едно, всичко тежко и солидно и построено със старомодна страст към украсите. Почти изоставеният център с широката Уайзър стрийт, която си спомня осветена и пълна с народ като на панаир около Коледа, се е превърнал в юрган от кръпки от боклуци и паркинги и няколко нови облицовани със стъкло сгради — опит за съживяване, — които са заети предимно от банки и държавни агенции. Магазините отказват да се върнат от универсалните комплекси в покрайнините на Брюър. Старият Багдад, някога един от първите киносалони по Уайзър, сега стои между два празни парцела, облицовъчните му плочки в арабски стил са изпопадали, а шатрата му, която последно рекламираше порнографски филми, се люспи и ръждясва. На нея се четат буквите М О Г Н Е, а на долния ред, под тях — М Е С П А С — разбъркани останки от призив за историческа реставрация. Киносалоните от неговото детство, наситени със сладникави миризми и тъмно кадифе, шепот и кикот и хванати ръце, бяха минало. ПОМОГНЕТЕ ДА МЕ СПАСЯТ. Във фоайето имаше нещо като мавритански фонтан, цветни светлини, които играеха по развълнуваната вода. Музикалният магазин „Плочи и струни“, който Оли Фознахт управляваше преди двайсет години през няколко магазина от Багдад, а после се превърна във „Фиделити Аудио“, все още си е магазин, сега се нарича Фантастична лекота, продава спортни обувки, цели две витрини. Сигурно има пазар за тях тук, сред малцинствата. Обирай и бягай.