Джон Апдайк - Заека се укроти

Според небогатия опит на Заека колкото повече подобрения струпват върху маратонките, колкото повече поддържащи стелки и силови платформи и научно проектирани шестслойни подметки и така нататък, толкова по-твърди и по-неудобни стават: като обувките. Ами онези прилепнали трика за бягане, дето сега ги носят младите жени, с които приличат на астронавтки, малиненочервени и електриковозелени, и толкова тесни, че очертават всеки мускул чак до цепката на дупето, какъв им е смисълът? Да изкарват на показ. Младите животни имат потребност да се показват. Изоставената съпруга на Оли Фознахт, Пеги, бе умряла преди около осем години от рак на гърдата, който се бе разпространил в тялото. Заека се замисля, че тя е първата жена, с която бе спал, която е починала, която действително бе гушнала букета. Осъзнава, че това не е вярно. Джил беше. Той чукаше Джил през онова откачено лято, въпреки че му беше ясно, че на нея не й харесваше особено. Бе твърде млада, че да й хареса. А може би и онази курва в Тексас, която го бе лишила от девственост със странна провлечена любезност, също вече е мъртва. Не живеят дълго с това недоспиване, пиенето, побоите.

А и наркотиците, дето повечето от тях ги взимат, и СПИН. Но пък кой живее вечно. Всички търпят поражение. Сигурно така са решили, рано или късно. Те са точно като нас, само малко повече. Тези типове в затворите днешно време, дето хапят пазачите, за да ги заразят със СПИН чрез слюнката си. Превръщаме се в побеснели кучета — човешката раса е едно голямо блато с вируси.

Обръща от празния център на Брюър към гъстите тухлени редици, построени преди век; когато големите фабрики, сега изоставени или превърнати в складове, все още са димели и вибрирали, тъкали са платове и са леели стомана, животът продължава, буен както винаги, при все че е в по-тъмен оттенък. Обича да минава по тези улици. Поне през април преливат от невинна енергия. Четирима дългокраки млади чернокожи са се скупчили около велосипед, който ремонтират. Момиче от испански произход излиза от малкия си дял от къща в полегато падащата слънчева светлина на късния следобед с копринени обувки на висок ток и вечерна рокля в люляков цвят с диагонален виолетов пояс. На талията й е закачена огромна роза от плат: тя е цвете, говори целият тоалет, и около нея се сбира рояк момчета, бутат се, говорят несвързано, всички са облечени в стоманеносиви якета и зелени военни панталони. Хари предполага, че това е нещо като униформата на бандата. В Брюър хората все още използват улиците, седят по стъпалата и на малките си веранди, изпълнени с някакво очакване, което не можеш да видиш в Делеон. А и в Пенсилвания редиците къщи са възприели опростен квартален подход към осигуряването на подслон, не се различават особено от онези градчета, изработени от кутии от тестени закуски, които учителят в първи клас ги караше да правят, с изрязани врати и нарисувани с цветен молив прозорци. Това радва Хари след прекараната зима във Флорида с нейните кооперации, редуващи се с игрища за голф, високите като кули блокове с керемидени покриви и апартаменти, давани под наем, селата, които не са села, хилядите чупки на сградите и необоснованото разкрасяване.

Чувства се в безопасност в тъмносивата селика с две врати, която той и Дженис заключват в гаража, когато през есента поемат на юг с перленосивото камри комби. Плъзга се по улиците, без да привлича прекалено много погледи, въпреки че в онази коварна отсечка близо до релсите, върху облото странично стъпало на една закована с дъски таверна, дребно закръглено тъмнокожо момиче по тениска седи в скута на момче, което е голо до кръста въпреки прохладния пролетен въздух, и ту го целува с бездушна, решително отворена уста, ту се втренчва безочливо в потока преминаващи коли. Полуголото момче вероятно е прекалено друсано, за да зяпа, но тя поглежда Хари през страничното стъкло на селиката с поглед, който би го изличил, стига да можеше. Майната й. Майната му, говорят очите й. Тя сякаш усеща какво се опитваше да направи той, минава по улиците, опитва се да си открадне малко живот от сцената на Южен Брюър с всички тези млади хора, които се надигат като живителен сок, докато той е стар и потъва.

По тези уморени улици се е живяло много. Старите залепени къщи са пребоядисани, с нови фасади, осъвременени с алуминиеви сенници и железни парапети, които вече също са остарели. Те са като пролуки, които все още запълват с улични номера, които строителите са вградили в мръсните ветрилообразни прозорчета с цветни стъкла над входните врати. Блоковете са гъсто застроени, никога няма да има преномериране. Някога бе живял в един от тях — номер 326, бе си го спомнил от номера на болничната му стая — с Рут, и бе пазарувал в магазина на ъгъла, който сега се нарича БАКАЛИЯТА НА РОЗА (Tienda de Comestibles), и бе зяпал през прозореца към розовия прозорец на църквата от варовик отсреща, която сега се е превърнала в Общински център на PAL/Centro Comunidad. Градът е по-забързан, отколкото го помни, по-бързо се преустройва, забелязва го, докато пресечките прелитат край него, и сградите, които като момче бе намирал за отстоящи на голямо разстояние една от друга, сега му се струват прилепени. Фабриката за дропс против кашлица, небостъргачът на съдилището, басейнът, в който бе пробвал да взима уроци по плуване, а вместо това бе пипнал пневмония от излизане навън с мокра коса, са все на една пресечка един от друг, и близо до пощата, с нейното странно дълго фоайе, оживено и осветено само от единия край, където са отворени едно или две гишета, и до Бен Франклин, гордия позлатен хотел в Центъра, който сега е Рамада Мотор Ин. Там неговият клас, випуск ʼ51 на гимназията Маунт Джъдж, бе организирал абитуриентския си бал, той в летен смокинг, а Мери Ан в лавандулова сатенена рокля без ръкави, чиято фуста с кринолин така ги бе затруднила в колата след бала, че се бяха разсмели, закръглените й бели бедра изгубени сред всичките тези шумолящи гънки и подгъви като великденски яйца в хартиено гнездо, бикините й влажни от многото танци, подгизнала памучна възглавничка, напълнена с нейния мъх със силен влажен аромат на мускус. Мери Ан, първата жена, която бе направил своя, цялата, всеки процеп, всяко настроение, преди да замине да изкара двете си години в казармата, а тя, без никакво предупреждение, се бе оженила за друг. Може би е усещала нещо в него. Неудачник. Въпреки че на осемнайсет имаше вид на победител. Всеки път, когато излизаше с Мери Ан, знаейки, че тя ще стане неговата награда в топлата кола, в синия семеен плимут, се чувстваше като победител, надменен, спокоен, животът му неудържимо насочен напред.