Джон Апдайк - Заека се укроти

— Тя се оказа доста свястна жена. Пру — неочаквано заявява на сина си.

Момчето изглежда изненадано.

— Да, не е лоша. — И също толкова неочаквано, заявява: — Трябва да се опитам да съм по-мил с нея.

— Как?

— Ами — нали знаеш. Да се стегна. Да се опитам да бъда по-зрял.

— На мен винаги си ми изглеждал доста зрял. Може би прекалено, твърде рано. Може би не съм ти дал кой знае какъв пример по зрялост.

— Затова е още по-важно. За мен, искам да кажа.

Дали Хари си въобразява, или зад завесата до него, в леглото, което не вижда, нещо помръдва, дочува се тихо, сухо покашляне? Неговият невидим съсед е жив. Казва:

— Наистина започвам да се притеснявам дали ще стигнете навреме за самолета.

— Между другото, извинявай за това. Кофти ми е, че така тръгваме. С Пру си говорихме снощи дали не трябва да останем още няколко дни, но знам ли, човек си прави планове, а после всичко се проваля.

— На мен ли го казваш. Какво можете да помогнете, ако останете? Твоят старец е добре, в чудесни ръце е. Просто трябва да се науча да живея с не особено здраво сърце. Дефектен часовник. Чарли го прави от двайсет години, и аз ще мога. — Но след това Заека добавя, заплашвайки да изпадне в сълзливост, в сантименталност, в елегичност. — Но пък той е жилав дребен грък, а аз съм едър дебел швед.

Нелсън вече е доста напрегнат. Излъчва нервното желание да се намира някъде другаде.

— Добре, татко. Прав си, по-добре да тръгваме. Дай целувка на дядо — казва той на Рой.

Навежда извиващото се момче, сякаш пуска футболна топка, за да целуне бузата на дядо си. Но Рой, вместо да връчи целувката, сграбчва двойната бебешко синя тръбичка с кислород, захранваща носа на Хари, и я изтръгва.

— Исусе! — казва Нелсън, най-после проявявайки емоция. — Добре ли си? Заболя ли те? — Той плясва сина си по дупето, и го слага да стъпи на пода.

Наистина го заболя леко от внезапното и бързо посегателство, но Хари трябва да се засмее.

— Няма проблеми — казва. — Сложили са ми я за всеки случай. Кислородът всъщност не ми трябва, това е просто за допълнително ободряване.

Краката на Рой са омекнали от ярост и той се свлича на лъскавия под до леглото. Той се извива и задъхано скимти. Нелсън се навежда и отново го удря.

— Не бий хлапето — казва му Хари не особено категорично. — Той просто искаше да ми направи услуга. — Доколкото може със свободната си ръка, той наглася двата бледосини маркуча по един над всяко ухо, спускащи се от бутилката с кислород, закачен на стената зад него, и отново поставя щипката с тихото й подхранващо шептене върху преградката между ноздрите си. — Може би се е опитвал да ми издуха носа.

— Ти, малко лайно такова, можеше да убиеш собствения си дядо — обяснява Нелсън на гърчещото се дете, след като се бе наложило да го издърпа, ритащо, изпод леглото.

— Я виж кой преувеличава — казва Хари. — Не е толкова лесно да ме убият. — И започва да си вярва.

Рой, побелял около устата точно като баща си, възвръща гласа си и надава крясък, опитвайки да се изтръгне от хватката на Нелсън. По коридора към тях се чуват стъпките на забързаните сестри. Невидимият съсед внезапно простенва иззад бялата си завеса с бълбукащ стон, говорещ за дълбоко белодробно възпаление. Рой рита като уловена риба и уцелва Нелсън в корема; Хари неволно се подсмихва, странно е какво направи детето. С един замах, ловък е. Може би с четиригодишното си съзнание е помислил, че тръбичките са змии, лакомо впити в лицето на дядо му; може пък просто да е решил, че е твърде грозен, за да го гледа така.

Въпреки че ръцете му са заети, Нелсън успява да се наведе покрай мрежата от животоподдържащи системи и да целуне бузата на Хари с онази кратка целувка, която бе очаквал от Рой. Топло докосване на мустак. Бодване от морски таралеж. Водното чудовище зад завесата изпуска ново бълбукане, изхвърлено от дълбините стенание. Стреснати сестри влизат в стаята; бузите им са зачервени. Главната сестра се изправя над него със сплетените си восъчни къдрици като пълна купа с черни макарони или пакетчета миниатюрни фишеци.

— А, да — Хари се сеща да добави, докато Нелсън бърза да изведе своя врещящ, гърчещ се товар надолу по коридора, към Пенсилвания. — Честита 1989 година!

Слънце и луна, изгрев и залез: вечните колела на природата, които във Флорида се въртят там, където плажът среща морето, в Пенсилвания са потиснати, смекчени, затаени, прикрити в дълбоко привичното. В онзи четвърт акър в Пен Парк, с който Дженис и Хари се сдобиха преди десетилетие, близо до съседната къща, построена от газобетонни блокчета, има плачеща череша, и му е приятно да се връща там, когато тя цъфти, около десети април. Дотогава и бейзболът се е преместил на север — Шмид тази година удари топката за два хоумръна в първите две игри, опровергавайки слуховете, че с него е свършено — на поляните на туфи е поникнал чесън. Магнолиите и дюлите са отрупани с цвят, а форзицията е цъфнала, радостните й свежи жълти багри зоват от всеки двор като внезапна проява на тайнствения жизнен сок, който тече във всичко живо. Червена мъгла изпълва напъпилите кленове на тротоарите и се прехвърля в горичките, които все още са оцелели тук и там, все по-оредяващи, в периферията на стари и нови строежи.