Джон Апдайк - Заека се укроти

При мисълта за „онези ексцентрични типове“ от косата й щръкват нови косми, блестящи на флуоресцентната флоридска светлина като нажежени жички. Опитва се да му каже нещо. Нещо му се изплъзва, но как би могъл човек на легло, овързан и безпомощен, да успее да проследи мисълта й? Заека трябва да се грижи за сърцето си. Въпросът е на живот и смърт. Ефектът от лекарствата, явно, отминава. Смъртният ужас на положението му започва да се надига в гърлото му, пари като стомашни киселини. Анусът го сърби, точно по план. В него има нещо пагубно и слабо, което може всеки миг да го предаде в ледената чернота, за която говореше Бърни.

Пру вдига широките си рамене в закъснял отговор на въпроса му как се справя.

— Какво се очаква от живота? Не ти се дава друг, че да правиш сравнения. Харесва ми голямата къща и Пенсилвания. В Акрън живеехме само в апартаменти и вечно закъснявахме с наема, и ми се струваше, че тоалетните чинии постоянно течаха.

Заека се опитва да се издигне до нейното ниво, да се измъкне от тайния си страх от тъмнината, от вкуса й на повръщано.

— Права си — казва. — Би трябвало да сме благодарни. Но е трудна работа това, благодарността. Струва ти се, че още от самото начало са те насадили в някакво безизходно положение, гладен и уплашен, и се оказва, че единственият изход също не върши работа. Ей, чуй. Чуй ме. Ти си още млада. Красива си. Усмихни се. Усмихни ми се, Тереза.

Пру се усмихва, заобикаля леглото и се навежда да го целуне, този път не по устата, както на летището, а по бузата, без да докосва маркучите, които вкарват кислород в носа му. Близкото й присъствие му се струва огромно, карирано, влакнесто, като облак, който го е похлупил, като сянката от корпуса на лодката, полегнал настрани там, в Залива, където бе едновременно студено и горещо. Гади му се; реалността на положението му непрекъснато се опитва да се надигне в гърлото му, прогаря го, почти го дави.

— Ти си мил човек, Хари.

— Аха, разбира се. Ще се видим горе напролет.

— Струва ми се ужасно да си тръгнем така, но има някакъв купон в Брюър довечера, на който Нелсън е твърдо решил да ходи, а и без това е невъзможно да сменим самолетната резервация, по това време на годината всичко е запълнено, даже и към Нюарк.

— Че какво бихте могли да направите? — пита я. — Аз ще се оправя. Може да е за добро. Ще набие малко здрав разум в старата ми глава. Ще ме накара да поотслабна. Да ходя на разходки, да не ям толкова много боклуци. Лекарят казва, че трябва да стана нов човек.

— А аз ще си лакирам ноктите на краката — казва Пру, изправяйки се отново в пълен ръст, с равен нисък глас, който като че ли не е чувал по-рано, насочен право към него като към мъж. — Не се променяй твърде много, Хари. — След това добавя: — Ще кажа на Нелсън да влезе.

— Ако хлапето изгаря от нетърпение да заминава, кажи му, че можете просто да тръгвате. Ще се видим по-късно, горе.

Едното ъгълче на устата й се свива и изкривява надолу, лицето й леко се вцепенява от неуместното му предложение.

— Той трябва да се види с баща си — казва.

Пру излиза; белият чист свят около Хари се разширява. Когато всички си тръгнат, ще си позволи лукса да позвъни на сестрата и да поиска още демерол. И да види как се справят Ийгълс в мъглата. И да затвори очи за една благословена минута.

Нелсън влиза с малкия Рой на ръце, въпреки че уж не се допускат посетители под шестгодишна възраст. Хлапето носи детето като защитна броня: щом носи свое собствено дете, какво можеш да кажеш срещу него? Рой възмутено се втренчва в Хари, сякаш фактът, че дядо му лежи в леглото завързан за един куп машини, е някакъв заплашителен трик. Когато Хари се опитва да му се усмихне и намигне, Рой скрива лице във врата на баща си с рязко извъртане на главата. Нелсън също изглежда шокиран; очите му непрекъснато се вдигат към монитора с неговите оранжеви потръпващи знаци за живот, а след това боязливо се връщат към лицето на баща му.

Неудобно хванал натежалото, втренчено дете, Нелсън пристъпва към леглото и поставя сгънат брой на „Нюз прес“ върху обрамчената с хром масичка, върху която вече стоят чашата с вода и телефонът, и малкото кафяво шишенце нитроглицерин.

— Ето ти вестника, ако ти се прииска да почетеш. Пише много за онази катастрофа на Пан Ам, от която толкова се интересуваш. Смятат, че са наясно точно каква е била бомбата — имало някаква с барометричен механизъм, който активира взривателя, когато се достигне определена височина.

Нагоре, нагоре; въздухът се разрежда, барометърът отчита разликата, часовникът започва да тиктака, докато уютният самолет се носи през тъмнината, а пилотът бъбри по радиото, докато лампите в пилотската кабина светят и примигват около него, а пътниците клюмат над питиетата си в отредените им пастелни синтетични кресла. Образът, като семенце във влажна почва, което най-после пробива обвивката си, кара Хари да осъзнае, че дори сега, докато лежи тук в тази антисептична бяла мъгла, оплетен в маркучи и кръвни връзки, и брак, той е точно като онези, към които бе изпитал такова съчувствие, падащи от взривения самолет: той също пада, безпомощно пропада към смъртта. Съдбата, която го очаква зад това було от медицински грижи е точно толкова категорична, колкото онази, посрещнала телата, падащи тежко върху мочурливата шотландска земя като чували за боклук, пълни с вода. Пляс, шляп. Тела, които се пръсват върху голф игрищата и обраслите с пирен пътеки на Локърби, просмукани с нощна тъма. Това, което ги е посрещнало, не се различава от това, което чака него. Реалността е връхлетяла върху тези пътници, докато са си седели и са режели пилето от самолетното меню, загърнато в сребристото фолио, или са дремели, докато от телевизора в ушите им е пеел Бари Манилоу. Същата тази ледена черна реалност връхлита и него; смъртта не е питомният любимец на живота, а звяр, който бе погълнал бебето Амбър, и бебето Беки, и всички онези студенти от Сиракуза, и завръщащите се войници, и ще погълне и него. Тя действително е там, под него, огромна като планета през нощта, гигантска и само негова. Неговата смърт. Единствено негова. Паренето в израненото му гърло се засилва и той се чувства почти задушен от ужас.