Джон Апдайк - Заека се укроти

Хари я пита:

— Защо не идеш да помагаш на Нелсън в представителството? Нещо там не върви като хората.

— Така не е интересно, да наема сама себе си. А и знаеш колко е чувствителен Нелсън, когато му се месим.

— Аха — защо ли?

Дженис знае всички отговори, сега, когато се е завърнала в тълпата от всезнайки в „Летящия орел“.

— Защото е израснал в сянката на доминиращия си баща.

— Не съм доминиращ. Ако питаш мен, съм балама.

— За него си. Доминиращ психологически. Определено си много по-висок. И беше чудесен спортист.

— Беше, именно. Чудесен спортист, на когото лекарите му казват, че трябва да се вози на количка за голф и да не се натоварва с нищо, освен бързо ходене.

— А ти не го правиш, Хари. Не съм те виждала да ходиш другаде, освен до колата и обратно.

— Поработвам в градината.

— Ако може да го наречеш така.

Харесва му към края на деня да излиза на двора и да отчупва мъртвите стъбла на миналогодишните цветя и да ги изгаря в разпален с днешния „Брюърски Стандарт“, огън. Когато пристигнаха, моравата отчаяно се нуждаеше от косене, а през март бяха пропуснали да отвият лехите с луковици. Кокичетата и минзухарите бяха поникнали и прецъфтели, докато са били във Флорида; сега зюмбюлите са в разцвета си, лалетата също са излезли, но главичките им са все още зелени и топчести. Заека чувства покой в онзи момент от деня, когато светлината отслабва и плачещата череша проблясва в сумрака, цветчетата й са като миниатюрни розови копчета, а женствените й, всеопрощаващи очертания с провиснали клони събират неонова бледност, докато сенките стават все по-дълги и влажни; завъртането на земята напредва още малко и последната слънчева светлина се задържа под априлското небе с неговите следи от самолети, няколко златисти снопчета, уловени в кичестата форзиция отвъд грамадната къща на съседите, построена от тесни жълти тухли, и в немощната канадска ела, и в най-високите рододендрони край дъсчената ограда, която се вижда от кухненския прозорец. Преди няколко есени Дженис бе сложила хранилка за птици на елата, въпреки че Дорис Кауфман или някоя друга клюкарка й бе казала, че е жестокост спрямо птиците да слагаш хранилка, след като няма да те има през зимата, пластмасова сфера, килната като Сатурн, и когато се сети, той я пълни със слънчогледови семки. Окачването на хранилки бе в стила на майка й, но никога не би хрумнало на Дженис, когато бяха по-млади и старата Беси все още бе жива. Гените ни продължават да се проявяват, додето сме живи. Хари усеща в устата си онази киселост, която го дразнеше в дъха на баща му. Бедният татко. Към края лицето му бе пожълтяло като изсушена кайсия. Беси закачваше хранилките все по жиците и стълбовете в задния си двор на Джоузеф стрийт, за да дразни катеричките. Червенолистият бук пред старата им спалня с жълъдите, които се разпукваха сами, по цяла нощ привличаше катеричките, твърдеше тя, приглаждайки скут, и полагаше длани върху коленете си, сякаш Бог бе измислил катеричките само за да я вбесява. Хари харесваше Беси, въпреки че го бе прецакала в завещанието. Така и не му прости за онзи случай през петдесет и девета. Умря от диабет и съпътстващите усложнения с кръвообращението в деня, след като принцеса Ди роди малкия принц Уилям. Последното живо нещо, от което се бе интересувала Беси, беше дали ще има нов крал на Англия — от това, и от делото Хиякли 12 12 През 1982 г. Робърт Хинкли прави опит за покушение над президента Роналд Рейгън, но е обявен за невменяем и пуснат на свобода. — Б.пр. , смяташе, че трябва да обесят момчето на стъпалата пред Капитоли, направо там, посред бял ден да го пуснат като луд, бе скандално. Старата дама бе ужасена, че накрая ще й ампутират краката, както на майка й. Хари дори си спомняше името на майката на Беси, Хана, Хана Кьорнер. Трудно бе да повярва, че след време ще е мъртъв като Хана Кьорнер.

Преди да падне априлската вечер, птиците, малки и големи, привлечени от хранилката, идват с пърхане и подскачане, за да пийнат вода, или да потопят пера в циментовото езерце със синьо дъно, направено от предишния собственик на това малко местенце, на тази уютна къщурка от пясъчник, сгушена, сред големите къщи в Пен Парк. Циментовото езерце е пукнато, но все още задържа вода. Като него самия, мисли си Заека, докато се обръща към къщата си с осветените й прозорци, които му се струват така далеко и все пак така странно близо, като къщата на родителите му, когато играеше на двадесет и едно или на магаре с Мим и другите деца от квартала на баскетболния кош, закачен на гаража в алеята зад дългия им тесен двор на Джексън Роуд. И тогава, както и сега, пробуждайки се от неясни мечтания, той се оказваше по-близо, отколкото бе смятал, до някакво сияйно присъствие, достатъчно близо, че да хвърля златиста сянка върху двора пред стъпките му; тогава това бе бъдещето му, сега е неговото минало.