Джон Апдайк - Заека се укроти

Сигурно е минала минута от падането им. След още една минута тя си поема достатъчно дъх, за да се опита да се усмихне. Бялото на очите й е червено от сълзите, които излязоха, докато кашляше. Издълженото й личице блести като напръскано с блестящ прах. Точно тогава лодката бавно се завърта и главите им се оказват в тясната студена ивица сянка, която корпусът хвърля. В очите му, пребледняла от страх и останала без дъх, тя прилича по-малко на Пру, отколкото на Нелсън, с нежни кости и бяла гушка, със сенки под очите, като че ли е прекарала безсънна нощ.

Въпреки че под водата гърдите продължават да го болят, той успява да говори:

— Хей — казва й. — Ох, какво точно се случи?

— Не знам, дядо — любезно му отговаря Джуди. При тези думи тя получава нов пристъп на кашлица. — Когато изплувах, над главата ми беше това нещо и когато се опитах да плувам, нищо не ставаше, не можех да изляза изпод него.

Той осъзнава, че страхът й има граници; тя си мисли, че тук навътре не може да я сполети нищо по-драстично от известно неудобство. Тя притежава детинско чувство за безсмъртие и той е неговият пазител.

— Е, оправихме се — тежко диша той, — нищо ни няма.

Освен болката, която не стихва и се спуска към ръката, сграбчила мачтата, за дишането му има предел, и някъде по-надолу усеща позив за повръщане, може би от морска болест, и всичкото това обгърнато от някаква слабост, от дълбока нужда да си почине.

— Вятърът си промени посоката — обяснява той на Джуди. — Тези лодки се преобръщат доста лесно.

Сега огромната необичайност на положението им, на стотици ярда от брега и стотици фута над дъното на морето, започва да я плаши. Очите й, със съвършените им мигли се разширяват и нежните й тънки устни се отпускат и губят очертанията си. Гласът й е разтреперан.

— Как ще я изправим?

— Лесно — отговаря й. — Ще ти покажа един номер.

Спомняше ли си го? Синди го беше направила толкова бързо, гмуркайки се точно под лодката в онези прозрачни като стъкло карибски води. Някакво въже, сигурно беше дръпнала някакво въже.

— Стой наблизо, но недей да висиш на мен, миличко. Спасителната жилетка ще те държи над водата.

— Да, но преди не ме задържа.

— Разбира се, че те е задържала, но ти беше под платното.

Гласовете им звучат слабо тук, в Залива, излитат в пространството, без да увисват във въздуха като думите, изречени в стая. Плуването изправен го оставя без дъх. Не трябва да припада. Не трябва да позволи слънчевият ден да изчезне, потопявайки главата му в мрак. Мисли си, че ако някога се измъкне от това, ще полегне върху твърда ивица трева — дори може да си я представи, зелените стръкчета, участъците отъпкана земя като на старото игрище в Маунт Джъдж — и няма да се помръдне. Той леко пуска мачтата и плувайки внимателно, кучешката, опитвайки се да не разтърсва онова нещо, което го болеше в гърдите, хваща двете найлонови въжета, носещи се над водата, отблъсква се с усилие, потапя лицето си под водата и ги прехвърля от другата страна. Вълните са доста големи и Джуди сграбчва рамото му, въпреки че я беше помолил да не го прави. Обяснява й:

— Добре, сега ще доплуваме кучешката до другата страна на лодката.

— Може този мъж, дето хареса мама, да дойде да ни спаси с моторницата.

— Може, но няма ли да те е срам да те спасяват, докато Рой те гледа?

Джуди е прекалено притеснена, за да се усмихне или да отговори. Те плуват покрай румпела, грозният дървен предмет, който беше одрал лицето му. Чайката е изчезнала от небето, но носещите се кафяви водорасли, приличащи на бърсалки или перуки на клоуни, са доказателство за друг живот. Покритият със слуз бял корпус лежи на една страна във водата като труп, който той никога не ще може да съживи.

— Отдръпни се малко — казва той на прегърналото го дете. — Не съм сигурен как ще стане обръщането.

Докато е във водата, поне не тежи много, но когато хваща въжето, промушено през горната част на алуминиевата мачта, и се мъчи да прехвърли тежестта си върху кила, първо с ръцете и после с краката си, той има чувството, че е смачкан от собствената си отпусната маса увиснали мускули, тлъстини и вътрешности. Болката в гърдите му се усилва до такъв яркочервен вътрешен пожар, че той стиска очи, за да я изключи, и слепешком усеща как платното се освобождава от водата и килът под него потъва във вертикално положение. При изправянето си лодката го отблъсква назад и отпуснатото мокро платно разлюлява гика напред-назад, усуквайки заплетените въжета. Останал е без дъх и изпитва непреодолимо желание да се отпусне във водата, във водата, която го мрази, и въпреки това го иска.