Джон Апдайк - Заека се укроти

— Животът е една мечта — завършва Джуди.

— Браво — казва й той. — Ами „Мери имала малко агънце“? Учите ли я още в училище? Какво, по дяволите, ви учат сега в училище? — унижението е развързало езика му, както примитивната му нужда да псува и скритото му политическо възмущение. Продължава, за да не изглежда разтревожен пред внучката си и за да докаже, че е в добро настроение и жив. — Знам, че в науките сме последната дупка на кавала, нали във вестниците непрекъснато го пишат. Да благодарим на Бога за азиатците. Без ония китайски и виетнамски бегълци щяхме да сме нация от пълни идиоти.

Джуди знае „Мери имала малко агънце“ и „Три слепи мишлета“, и текста на „Фермера от долчинката“ до това място, където жена му взима една крава, но по-нататък и двамата не помнят думите.

— Хайде да изпеем „Три слепи мишлета“ още веднъж — заповядва й той. — Виж как бягат. Мишката гони жената на фермера…

Тя не подема стихчето и гласът му замира. Курсът им е право на север, към Сарасота и Тампа и островите на богаташите, където навремето са се криели пирати, но хората по плажа вече не приличат толкова на сива ивица, цветовете на банските им проблясват малко по-близо и той различава измъчения полет на хвърлена волейболна топка. Напрежението в гърдите му се е увеличило и към гаденето се е прибавило и непреодолимо желание да отиде по нужда. Опитвайки се да си представи своя истински живот, живота с прости удобства и скромни предизвикателства, който беше изоставил, когато краката му се отделиха от пясъка, в съзнанието му на преден план изниква розовата порцеланова клозетна чиния в апартамента им с подхождаща на цвета дъска и малката купчинка „Консюмър Репортс“ и „Таймс“, чакащи на долния рафт на боядисаната в бяло бамбукова масичка, върху която Дженис си държеше козметиката, точно до розовата мивка. Сега му се струваха като късче от рая.

— Дядо, не мога да се сетя за други песни. — В зелените очи на детето, по-зелени от тези на Пру, се прокрадва паника.

— Не спирай — изръмжава той, опитвайки се да се сдържи. — Ти караш лодката.

— Не е вярно — успява да изкара една крива усмивка тя. — Вятърът я кара да се движи.

— В шибана грешна посока — отговаря й той.

— Грешна ли е? — изплашена пита тя бързо.

— Не, шегувам се. — Както когато жестоко й стисна ръката вчера. Трябва да престане. Когато около тебе растат деца, трябва да се държиш на положение. — Добре сме си. Хайде да сменим посоката, готова ли си? Наведи глава, миличка.

Повече никакъв моряшки жаргон. Той дръпва силно румпела, лодката се залюлява, платното се отпуска, слънцето грее през пролуката от тишина, удряйки водата така, че тя искри. Предната част се насочва по някаква въображаема линия, платното отначало колебливо и след това решително се издува и те поемат в друга посока, на юг към най-отдалечения стъклен хотел и Неапол и друга група богаташки острови. Усилието и тревогата от маневрата изтръгват такава болка от гърдите му, че очите му се насълзяват. Въпреки това, дълбоко в себе си, се чувства добре. Доволен е, че небесният му враг най-накрая го е открил. Усещането за гибел, обзело го през последните няколко дни, се е кондензирало в действителност, както облаците се кондензират в дълго чакан дъжд. С нещастието идва и някаква светлина, някакво облекчение: огромни части от живота ти са отрязани, внезапно игнорирани. Тялото ти се превръща просто в багаж, който трябва да бъде предаден в други ръце. Изпънат върху дека, той е като прикован към основите на действителността. Усещането за натиск, за непоносима тежест в тялото му вече е придобило определен ритъм, чудати тласъци, като че ли маховик се е откъснал от буталото си. Болка, над която за момент можеш да надигнеш глава. Притеснява го повече дишането му, както и чувството, че достъпът му до въздуха е през малка цепнатина, която може да бъде запушена от частица слуз. По-притеснително дори от дишането, което ако забравиш за момент, като че ли става по-лесно, е бъркотията в корема му, мазното сиво гадене и желанието да повърне и да се изходи; усилието да се сдържа, и лепкавата пот, вледеняваща кожата му на вятъра, която слънцето бързо изсушава.

— „Пляс, пляс, къпя се аз“ — пее Джуди със слабо гласче и думите отлитат, леки като перца — „в съботен захлас…“ — Минала е от детски песнички на телевизионни реклами, но знае само първите им няколко думи.

— „Страхотния вкус на Макдоналдс…“, „Мечтая аз да бъда кренвирш Оскар Майер, кренвирш ако бях, обичан бих бил, ах.“ После пее песничката на тоалетната хартия и онази „Стой до мен“ на стафидите от рекламата, после минава на „Мак камата“ на Рей Чарлз като човека на луната и после го уверява, че това, което искате, ние го имаме „Тойота, кой би искал нещо повече?“.