Джон Апдайк - Заека се укроти

— Джуди — провиква се с глас, който не прилича на неговия, тук между тези хоризонти, без твърда почва под краката му и с вълните, които се плискаха в лицето му с игрива злоба. Корпусът на платноходката се беше преобърнал на една страна и хвърляше тясна сянка, а раираното платно се беше разпростряло над водата като разноцветна нечиста пяна.

— Джуди! — Сега гласът му принадлежи изцяло на празния въздух, на висините на ужаса; той извиква толкова силно, че нагълтва вода, потопеното му тяло не му предлага платформа, от която да се провикне; горчиво разтопено олово се излива в гърлото му вместо въздух, а туптенето на сърцето му се слива с притеглянето и надигането на морето. Кашля, докато от очите му не потичат сълзи. Няма я. Вижда само мръснозелените вълни, разлюляната вода, нефритенозелена, където слънчевите лъчи се процеждат пред жлъчно зеления горен слой. И тънки, насочени на запад облаци, показващи промяна във времето. И кухия безмълвен корпус на платноходката, която се надига до него. Ужасно му се пикае и като че ли го прави.

От другата страна. Сигурно е там. Той и лодката, и платното заемат само няколко квадратни ярда, но това разстояние му се струва огромно и създадено специално срещу него. Трябва да се гмурне под корпуса, бързо. Всяка секунда нещо потъва. Спасителната жилетка го държи над водата, но и му пречи. Подводните течения се носят срещу него. Никога не е бил добър плувец. Въздухът, светлината, водата, тишината, всичко се блъска в главата му с унищожителна безпощадност. Дори в този момент на тежко осъзнаване има място за доживотното му, животинското му отвращение да потопи главата си под водата, което бе изпитвал през целия си живот, и за мисълта, че то не прави нищо още една секунда, нещата чудодейно ще се оправят и усмихнатото личице на момичето ще се покаже с искрящи капчици солена вода по миглите. Но обедното слънце му казва сега или никога, и нещо свещено в него му вика, че всичко може да бъде спасено. Той отваря уста и панически си поема въздух през ситото на болката в гърдите му, и се опитва да се гмурне в непрогледния мрак, където не вижда нищо и не може да диша. Главата му опира в нещо твърдо, докато ръцете му бавно опипват за закачено телце, но не намират дори изпъкналост, на която то би могло да се закачи. Опитва се да изплува. Стъклопластът притиска гърба му като кожа на акула, а клатещият се румпел одрасква лицето му.

— Джуди! — Когато извиква името й за трети път, вече се задавя, глътките вода извикват пред очите му кръгове като на дъга след дъжд, когато поглежда право към слънцето. В този момент лодката бавно се завърта, променя положението си спрямо слънцето, и сянката, която хвърля във водата, се измества.

Под платното. Сигурно е под платното. Изглежда огромно във водата, дълъг найлонов покров с диагонални ръбове, зашит номер и силует на риба. Трябва да го направи. Вътрешностите му изгарят от разяждаща вина, отново се насилва да се гмурне в мръснозелената глина, където изпуснатите от него мехурчета въздух са като бижута. Опитва се да се провре напред въпреки лепкавия плат върху гърба си. В този тунел той напипва змия, гъвкав отпуснат крайник, който изпада в паника от допира му и се опитва да го задуши и да го повлече надолу на по-надълбоко. Одрасква ухото му, главата му се надига под платното и в очите му нахлува бяла филтрирана светлина. Усеща тайнствен влажен найлонов мирис, но няма как да си поеме въздух. Тялото му конвулсивно се опитва да се освободи от този гроб; той рита със затворени очи, ръба на платното най-накрая се отърква покрай давещото му се лице и той е издърпал Джуди към светлината.

Медночервената й коса блести на няколко сантиметра от очите му, вижда лицето й като размазано петно, но тя е жива. Непрекъснато се извива и се опитва да се покатери върху него, и сключва ръцете си около главата му. Тялото й е топло под хлъзгавата ледена кожа. Тъмна вода постоянно влиза в очите и устата му, като че ли внезапно появил се паяк се провира между него и слънцето. Протяга се и сграбчва алуминиевата мачта с дългата си бяла ръка и въпреки че тя потъва още повече от допълнителната им тежест, платното и кухият корпус не й позволяват да потъне напълно. Хари си поема въздух и с два тласъка достига горния край на мачтата, който не е потопен във водата. Радостта, че Джуди е жива, притиска сърцето му, ликуване, което пристяга и ритмично го пробожда, като ръка, която прави упражнения, стискайки и отпускайки топка за тенис. Пространството в тялото му се е смалило и докато се държи така, той трябва да поема глътки въздух в болезнен наплив на кръв. Джуди продължава да виси на врата му и да кашля, изкашляйки вода и страх. Грубото движение на телцето й изтръгва силна болка от слабите му, изтормозени гърди, където нещо живо пърха и го пробожда. Има чувството, че сред всичката тази морска вода гърдите му са като стъкленица, съдържаща обезпокоена сепия.