Джон Апдайк - Заека се укроти

Джуди заявява:

— Искам аз да карам.

— Не се кара, миличка, както караш колело. Не можеш просто да я насочиш натам, накъдето искаш да отидеш. Трябва да се съобразяваш с вятъра, с посоката, от която духа. Но, добре, давай, пропълзи заднишком към мен и хвани румпела. Дръж лодката насочена към онова малко островче с розовата къща. Точно така. Браво. Сега леко се отклоняваш. Дръпни го малко към тебе, за да тръгне наляво. Това се казва ляв борд. Наляво се казва ляв борд, а надясно — десен борд. Сега малко ще поотпусна платното и когато кажа „Готови“, бутай румпела към мен колкото сили имаш и го задръж. Не се страхувай, реагира веднага. Готова ли си? Готова ли си, Джуди? Добре. Готови! Към подветрената страна!

Помага й да натисне румпела до края, ръчичката й не стига толкова далеч. Платното се отпуска и плющи. Гика нервно се люлее напред-назад. Алуминиевата мачта проскърцва в гнездото си от стъклопласт. В далечината някакъв товарен кораб лежи на хоризонта като монета върху висок барплот. Чайка с извити криле виси неподвижно срещу вятъра и накланя глава, за да ги огледа, като че ли иска да попита какво правят толкова далеч от своята стихия. И тогава платното се издува, Хари го подръпва, сложил ръка върху ръчичката на Джуди, и извърта румпела за нова маневра. Тежестта им върху кърмата надига предната част и лодката започва леко да се подмята. Плискането на вълните по корпуса се е запечатало в ушите му като някакъв вид глухота. Джуди лавира още няколко пъти, но като вижда, че няма нищо интересно, се отегчава. Детинската й прозявка е като цвете от безупречно бели зъбки (от химикалите, които вече слагат в пастите за зъби, тези хлапета никога няма да изпитат агонията, която беше преживял по зъболекарските кабинети) и извит в дъга плюшен език. Някой ден някой мъж ще се възползва от този език.

— Тук направо можеш да изгубиш представа за времето — казва Хари. — Но като гледам къде е слънцето, сигурно е около обяд. Трябва да се връщаме. Ще ни отнеме малко време, защото вятърът духа точно срещу нас. Нали не искаме майка ти да се притесни.

— Нали онзи мъж каза, че ще изпрати моторница.

Хари се засмива, за да отпусне напрежението от нежността, която изпитва към това съвършено момиче, рижо и светло и все още непомрачено.

— Това е само в случай на злополука. Единствената злополука, която ни се случва, е, че носовете ни изгарят на слънцето. Трябва да прибираме платната, казва се „лавиране срещу вятъра“ — държиш курс колкото се може по-близо до посоката на вятъра. Дай, аз ще прибера платното, а ти се опитай да държиш лодката насочена към онзи хотел. Не този най-отдясно, а другия, до него, дето прилича на пирамида.

От разстоянието сливащите се тела по плажа са загубили цвета си, нюансите на банските си, и приличат на дълга сива ивица, вибрираща с мили по залива. Водата тук навътре е по-грозна на цвят — бледозелена над мътно жлъчно зелено — отколкото изглежда от брега.

— Дядо, студено ли ти е?

— Започва да ми става — признава той, — сега като го каза. Хладничко е тук на открито.

— Меко казано. Спасителната жилетка не те ли топли?

— Много е гадна и хлъзгава. Искам да я сваля.

— Недей.

Времето минава, вълните лениво се плискат, любопитната чайка ги наблюдава, но брегът сякаш не се приближава, и мястото, където Рой и Пру ги чакат, изглежда далеч зад тях.

— Хайде да сменим посоката — казва той и този път с растящото отегчение на детето и собственото си желание да се прибере и да сложи край на това приключение, се опитва да се обърне според посоката на вятъра прекалено остро. Внезапен полъх долита от неочаквана посока, откъм ниските пиратски острови вместо направо откъм брега, и вместо платноходката да застане под остър ъгъл спрямо посоката, която държаха, тя се накланя и не иска да спре да се накланя, докато не изгубва стабилността си във водата и в синия въздух. Мачтата минава определена точка под слънцето и неумолимо, като че ли бутната от зла гигантска ръка, се прекатурва странично в залива. Заека усеща огромното си тяло и малкото жилаво телце на Джуди да падат надолу с краката във водната бездна. Той все още стиска въжето в юмрук и ожулва още веднъж пищяла си в някакъв ръб. Смъртоносно плътна и студена стихия обгръща главата му в зелена тъмнина, в която той не може да си поеме въздух и която притиска устата му и очите му и след това избледнява и го пуска на въздуха, към слънцето и зловещата тишина на прекъснатото движение.

Мозъкът му проумява случилото се. Спомня си, че тогава Синди беше застанала на кила и платноходката се беше изправила, запращайки с мачтата си дъги от капчици към небето. Значи няма проблем. Обаче има нещо странно, ужасяващо странно. Джуди. Къде е?