Джон Апдайк - Заека се укроти

Но детето с него ликува:

— Ура! Ти успя, дядо! Дядо, добре ли си?

— Страхотно съм. Можеш ли да се качиш първа, миличка? Аз ще задържам лодката да не се клати.

След няколко неуспешни отскока Джуди се пльосва по корем върху извития дек, синьо-черната, долна част на банския й костюм блести в две дъги. Тя долазва до мачтата и се свива до нея.

— Сега — обявява той, — ето го и кита.

Изчиствайки съзнанието си от пронизващото, пулсиращо присвиване в гръдния си кош, той се надига от водата достатъчно, за да се задържи върху наклонения корпус с долната част на корема си. Сграбчва кнехта. Изкуствената зърнеста повърхност на стъклопласта се отпечатва като фина мрежа по бузата му. Гладната вода продължава да засмуква краката му, но той я изритва и разтреперано се настанява на мястото до румпела. Казва на Джуди:

— Успяхме, млада госпожице.

— Добре ли си, дядо? Говориш странно.

— Не мога да дишам много добре. По някаква причина. Може и да повърна. Чакай да си почина малко. И да помисля. Не бихме искали. Пак да обърнем тая тъпа лодка. — Болката вече се разпростира надолу по ръцете му и нагоре към челюстта му. Веднъж Заека беше казал на един човек, на един любопитен пастор, някъде зад всичко това има нещо, което иска да го открия. Каквото и да беше то, сега то го беше намерило и се опитваше да го довърши.

— Боли ли те нещо?

— Естествено. Ухото ми, дето ми го дърпаше. И крака, дето си го ожулих. — Иска да я разсмее, но тя го изучава с грейналите си като звезди очи, с ненамаляваща сериозност. Колко странни са децата, мисли си Заека с неестествено прояснено от болката съзнание: оформени като нас, туловище и крака, и уши, и всичко останало, но в техен собствен размер — малки хора, създадени за една по-добра, но и по-малка планета! Джуди го гледа несигурно, не знае дали й говори сериозно, като вчера, когато изяде фалшивите фъстъци.

— Стой там, където си — казва й той. — Не клати лодката. Както казват.

Румпелът е странно голям в ръцете му, найлоновото въже неестествено грубо и дебело. Трябва да се справи. Лодката се носи неуправлявана по вятъра. Какво беше казала Синди за това? В окови. Той е в окови. Размърдва румпела по-грубо на едната страна и по-лекичко на другата, за да усети вятъра, и плахо издърпва платното, страхувайки се, че гигантската ръка пак ще ги преобърне. С изненада вижда, че в залива има и други платноходки, и двама младежи на водни ски, свирепо скачащи по вълните на такова разстояние, че виковете им и пляскането по водата достигат до ушите му със закъснение. Слънцето е минало зенита и грее във фасадите на високите хотели. Прозорците им проблясват, приличните им на гребени балкони изпъкват, тълпата по плажа трепка, друго хвърчило се е присъединило към първото. Водната повърхност между тях и брега искри под ударите на косите лъчи на слънцето, искри. Заека усеща хлад по съхнещата си кожа. Чувства се изпълнен със сива тревога, която иска да просмуче отрова през порите му. Изпъва крака пред себе си и се обляга на лакът в полулегнало положение. Ако не беше на това място, щеше да се отдаде на съня, но трябваше да достави това дете обратно на света, невредимо.

Говори бързо и ясно между пробожданията, за да не се налага да повтаря:

— Джуди. Ще се опитаме по най-внимателния начин да сменим посоката на два пъти и да стигнем до брега. Може да не е точно на мястото, където ни чака майка ти, но важното е да стигнем сушата. Чувствам се ужасно изморен и ме боли, и ако заспя, веднага ме събуди.

— Да те събудя ли?

— Не се притеснявай толкова. Това е забавно приключение. Всъщност ще ти възложа една весела задачка.

— Каква? — Гласът й се е изострил, вече усеща, че това не е забавно.

— Попей ми. — Когато пристяга платното, сякаш пристяга нещо вътре в себе си, болката се стрелва нагоре по меката вътрешна част на ръката му до лакътя.

— Да ти попея ли? Не знам никакви песни, дядо.

— Всеки знае някоя песен. Какво ще кажеш за „Греби, греби на твоята лодка“?

Той импулсивно затваря очи, подчинявайки се на животинския инстинкт да пропълзи в някоя пещера с болката си, а тънкото й гласче над плискането на вълните и проскърцването на мачтата колебливо подхваща думите на песента, която пееше във втори клас, по времето на късите панталони от рипсено кадифе и вързаната на опашка коса на Маргарет Шулкопф, и на целите обувки с копчета. Съзнанието му се включва, но не може да задвижи гласните му струни. Надолу по реката, весело, весело, весело…