Джон Апдайк - Заека се укроти

— Най-добре си лягай, мило. Утре ни чака още един голям ден: ще ходим на плажа и ще плаваме.

Гласът му обаче излиза някак апатично и това като че ли е най-тъжната загуба, която времето ни носи — намаляващото въодушевление. Четиримата им гости го напрягат, с нетърпение чака да си тръгнат през последния ден на 1988 година.

Джуди продължава да гледа екрана втренчено и да работи усърдно с дистанционното.

— Само първата част на „Законът на Лос Анджелис“ — обещава тя, но превключва на някаква рубрика по канал Ей Би Си за „Американските деца — опасната им диета“.

В спалнята им Дженис чете списание „Ел“ и разглежда снимките на суперкльощави модели с вид на дрогирани.

— Дженис — казва той, — искам да те питам нещо.

— Какво? Само не ме разсънвай, тъкмо се унасям.

— Ами днес — казва той — сред онази тълпа в къщата на Едисон. Мислиш ли, че се сливах с тях?

Отнема й известно време да превключи, но после осъзнава какво иска той.

— Разбира се, че не, Хари. Ти изглеждаше много по-млад от другите мъже. Можеш да им бъдеш син.

Решава, че това успокоение му е достатъчно.

— Поне — съгласява се той — не бях в инвалидна количка.

Чете няколко страници от историческата книга за битката между „Ричард“ и „Серапис“ и как между кървавите експлозии главният му артилерист изкрещял: „Милост! Пощада! За Бога!“. Джон Пол Джоунс запратил един пистолет към човека, удряйки го. Но викът му бил чут от Пиърсън, командира на „Серапис“, и той се провикнал: „Молите за милост?“. Сред грохота на битката, изстрелите и пращенето на огъня до него долетял историческият отговор: „Още не съм започнал да се бия!“. Победителят американски кораб бил толкова повреден, че потънал на следващия ден и Джоунс взел пленения „Серапис“ със счупена мачта и се върнал в Холандия, изостряйки вече съществуващото негодувание към британците. Всичката тази ярост и смелост му се струват още по-безсмислени. Заека има чувството, че човешката раса е пъстроцветен парад от блъскащи се, наежени хора, сред които той куцука и изостава. Оставя книгата на нощното шкафче и гаси лампата. Ивицата светлина под вратата препраща далечни крясъци и викове от някакво телевизионно шоу, от което и да е телевизионно шоу. Заспива неочаквано бързо, едва положил глава на възглавницата. Ръцете му, които обикновено му пречат, се скръстват на гърдите му като одеяло. В съня си той се приближава към една врата със заоблен свод и я бута. Като стъклената врата в Макдоналдс, само че през онази се вижда главата на хамбургера. В съня си знае, че от другата страна на вратата има някакво присъствие, което го ужасява, гладно и неподвижно, но въпреки това бута вратата и ужасът се увеличава с натиска толкова много, че той се събужда. Ужасно му се ходи до тоалетната. Вече не може да изкара цяла нощ, без да пикае. Простатата му или пикочният му мехур губят еластичността си като каучук. Не трябваше да пие онази бира, докато Джуди сърфираше с дистанционното. Не може да заспи отново толкова лесно, тъкмо се отпуска и съзнанието му се замъглява, и дълбокото дишане на Дженис преминава в стържещо хъркане. Светлата ивица под вратата е изчезнала и на нейно място се е появила някаква лилава светлина, светлината, на която совите и други нощни животни ловуват и която очертава мебелите и едрите предмети в спалнята. Върху квадратното бюро стои стъклената рамка със снимката на Нелсън от дипломирането му, върху едната облегалка на тумбест светъл стол са захвърлени ленените панталони на Хари, чиито гънки приличат на череп с празните дупки на очите, разтеглен като дъвка. Въздухът, процеждащ се през гънките на спуснатите завеси, бръсва лицето му. Един трик за бързо заспиване е да легнеш по гръб и да опиташ да си спомниш съня си. Безпокойството го сграбчва сякаш с люспестите крака на папагал и отново го обръща по корем. Следващото нещо, което чува, са косачките по голф игрището и плачът на разтревожените чайки.

За фоайето на „Омни Бейвю“ се минава под широката изолирана козирка и се влиза през плъзгащи се стъклени врати, затъмнени като стъклата на лимузина. Мястото буквално те шокира, заслепява с величието и светлината си, с огромния полилей с формата на призма, с пръскащия фонтан и висока стена в отдалечения край, направена от дебело стъкло, залято от гледката към залива Делеон: на преден план се вижда плажът, а зад него е морето, искрящо като синьо-зелена завеса, спусната от линията на хоризонта между два клина суша — островите на богаташите.