Джон Апдайк - Заека се укроти

Докато майка й завива Рой, Джуди се настанява пред телевизора и превключва от „Чудесни години“ на „Нощен съд“ и след това на някакъв френски филм с Жерар Депардийо, който участва във всички френски филми. Този път играе ролята на мъж, който пристига в някакво село и си присвоява самоличността на друг мъж, както и жена му. След кратко колебание младата вдовица, омърсена и самотна, го приема за неин съпруг и това опиянява Хари. Трябва да издадат закон да си сменяме самоличността и семействата на всеки десет години. Джуди обаче превключва канала и най-накрая Пру се развиква и й нарежда да се приготвя за лягане на дивана. Всички ще излязат от всекидневната заради нея, въпреки че не разбира защо не прие предложението на баба си и дядо си да спи сама в стаичката до спалнята им. Момичето избухва в сълзи, което действа успокоително на всички, тъй като им служи като отдушник на обхваналото ги чувство на изоставеност.

Дженис казва на Хари:

— Ти си лягай, скъпи. Изглеждаш изтощен. Аз съм прекалено напрегната от кафето, за да заспя. Двете с Пру ще поседнем в кухнята.

— Кафето не беше ли безкофеиново? — Беше се надявал да я има, да чувства дребното й, стегнато, загоряло тяло в леглото до себе си. С тези хора в дома им нямаха и секунда за себе си. Спомените му го бяха възбудили. На петдесет и две, и дупето й още беше стегнато. Не като на Телма, която накрая съвсем се отпусна.

— Такова си поръчах — отговаря Дженис, — но всъщност изобщо не им вярвам. Мисля, че в повечето случаи ти казват; че е безкофеиново, просто за да млъкнеш.

— Не стойте до късно. — Някакъв импулс го кара да добави, за да я успокои. — Хлапето е добре, трябва да изпусне парата.

Пру изненадано го поглежда, като че ли е казал повече, отколкото знае.

Чувства се длъжен да уточни:

— Явно, по някаква причина и „Тойота“, и аз му бъркаме в здравето.

Отново никой не оспорва думите му.

Фантазиите за Америка доведоха до две напълно противоположни мнения, които в крайна сметка достигнаха същата точка на инжектиране на определена доза предпазливост по отношение на златната мечта, чете той в леглото от историческата книга, която Дженис му подари за Коледа, за ролята на Холандия в Американската революция. До този момент не знаеше, че холандците са изиграли някаква роля. Според една школа Америка е прекалено голяма и прекалено разединена, за да стане някога една държава, комуникациите са прекалено разтеглени, за да може страната някога да се обедини. Самото изречение го кара да се чувства огромен, отпуснат, разтеглен. Хубавото на историята е, че веднага те приспива. Прехвърля страницата да препрочете нещо забавно, което беше срещнал предната вечер. Климатът в Новия свят според известен френски трактат, преведен на холандски през 1775, е направил хората равнодушни и мързеливи. Те могат да станат щастливи, но никога силни. Америка, твърдял този учен, „е създадена за щастие, но не и за империя“. Друг европейски учен заявява, че местните индианци „имат малки репродуктивни органи“ и „ниска сексуална мощ“.

Може би ако Нелсън беше по-висок, щеше да е по-щастлив. Но височината не те прави автоматично щастлив. Хари беше достатъчно висок, а пък като се гледа… Понякога големината на отражението му в някоя витрина или огледало в магазин за дрехи го стряска. Всъщност го ужасява: заема толкова много място на света. Продължава да чете: Очаквания за доходоносна търговия… морска битка… комплициран въпрос… нарастващо напрежение… неутрални позиции… Френска убедителност… дебати в провинциалните щати… неограничената охрана би се превърнала в друго изпитание на егото като повод за война. Той прочита последното изречение още веднъж и осъзнава, че няма никаква представа за какво става въпрос, мозъкът му прави късо съединение, както по време на сън. Гаси лампата. Под вратата се очертава тясна ивица светлина, прилична на фосфоресциращ предавател, издаващ звуци. Чува шепота на Дженис и Пру, подрънкване на чаши, стъпки и след това стърженето на звънеца, забързани стъпки, женски глас, нервно повишен както когато говорим по високоговорител, когато не сме сигурни, че работи, и след това, в някаква по-дълбока гънка от неспокойното му раздуто съзнание, отварянето на вратата, гласа на Нелсън, дълбок сред гласовете на жените, и вече заспивайки като на сън, смях, всички се смеят.

Виещ звук — някакви хлапета косят затревената част на голф игрището с онези отвратителни косачки с макари. Изплашените чайки крещят. Норфолкският бор с клони, разпределени правилно като преградите на парапета на балкона му. Странно. Още е във Флорида. Още е жив. Хладният, солен сутрешен въздух полъхва от залива през пролуката на плъзгащите се врати. Дженис спи до него. Топлината на тялото й е малко противна, а тъмните й сплъстени кичури са залепнали от пот по тила й. Косата й е побеляла най-малко там, на тила, като някакво тайно гнезденце от старата й, тъмна копринена същност. Спи по корем; далеч от него, и през хладните нощи дърпа завивката към себе си и го отвива, а когато е топло, я отмята върху него, и всичко това уж насън. Заека се измъква от огромното легло, отива в банята с розовата вана и душ кабинка и уринира в тоалетната чиния от същия розов порцелан. Сяда на чинията, защото така издава по-малко шум и опръсква предната й част. Измива зъбите си, но решава да не се бръсне; ако се забави, Дженис може да му се изплъзне и да се скрие сред другите, както прави напоследък. Той предпазливо се промъква в леглото с надеждата, че шумоленето на чаршафите и лекото надигане на матрака ще я събудят. Когато това не става, той я побутва по рамото: