Джон Апдайк - Заека се укроти

Джуди е сама във всекидневната и мълчаливо прехвърля каналите напред-назад. Различни лица, чернокожи в „Семейство Джеферсън“, бели в „Семейни връзки“, умолително се появяват и изчезват между кадри на бирени кутийки, хвърляни във водопади на забавен кадър; Джордж Буш влачи пушка из шубраците на Тексас, някакъв фермер от Флорида ръкомаха към изгорелите си ниви, детектив от Скотланд Ярд изнася малка лекция, сочейки скица на багажното отделение на самолет.

— Какво казва? — пита Хари, но образът изчезва, заменен с друг — на морска крава, на която някакъв ненормален еколог с конска опашка имплантира устройство за проследяване. Страстното нетърпение у това дете, ненаситността му за образи изтрива морската крава.

— Дай два канала назад — моли Хари. — За самолета на Пан Ам.

— Било е бомба, глупчо — отговаря му Джуди. — Няма какво друго да е.

Деца. Вярват, че което пишат по заглавията на вестниците, се случва само с други хора.

— За бога, успокой се с това дистанционно. Чакай да си взема една бира и ще те науча на една игра на карти. Къде са останалите?

— Баба отиде на някаква женска сбирка. Мама приспива Рой.

— А баща ти… — По средата на изречението се сеща, че не трябваше да повдига въпроса, но думите му вече са изскочили.

Джуди вдига рамене и довършва изречението му:

— Още не се е появил.

Оказва се, че тя знае да играе руми и дори го хваща с три еднакви карти, които изчакваше да хвърли, когато му дойдеше джин. Хванат е. Смехът им довежда Пру от спалнята, облечена в къси бели панталонки, които широките й бедра са изпънали на хоризонтални гънки. Лицето й се е набраздило от гънките на възглавницата и изглежда леко размазано и подпухнало от сън или от плач. Колко показателна е женската плът. Краката й са дълги и боси, олющеният й лак се вижда. Хари пита снаха си:

— Какво става?

Тя също вдига рамене.

— Освен да отидем да вечеряме, когато Дженис се върне. Ще дам на Рой малко ябълково пюре, за да издържи дотогава.

Хари и Джуди изиграват още една ръка руми, докато Пру тихо потропва в кухнята и след това гука на Рой. Вечерите тук идват без много да се церемонят; изведнъж въздухът отвъд балкона посивява като лека мъгла, мирисът на морето се носи през плъзгащите се врати, а звуците на птиците и голфа замират. Спокойствие. Дразни се, когато Дженис се връща с онази агресивна жар, която придобива от женските сбирки.

— О, Хари, вие, мъжете, сте толкова ужасни! Не само че са ни смятали за роби, но и всички тези патриархални религии са се опитвали да ни накарат да се чувстваме виновни, че имаме менструация. Твърдели са, че сме нечисти.

— Съжалявам — отговаря той. — Гадна работа.

— Професорката ни каза, че това е първородният грях на Ева — продължава Дженис, вече към Пру. — Имаше нещо общо с ябълката, която била червена като кръв, но не можах да разбера какво точно.

Хари я прекъсва:

— Случайно някоя от вас, Еви, да умира от глад като мен?

— Купихме ти доста здравословни неща за похапване — казва Пру. — Сушени кайсии без сяра, безсолен бананов чипс.

— Това ли има в онези найлонови пликчета? Реших, че са за китайска храна и че не трябва да ги пипам.

— Хайде наистина да отидем на вечеря — решава Дженис. — Ще оставим бележка на Нелсън. Пру, сложи си някаква стара рокля. Вечер не разрешават къси панталони и мъже без сака.

Мийд Хол, в блок Б над Клуб Деветнайсет, е комбинация между ресторант и тържествена зала. От една страна, има менюта с цени и сервитьорки в къси златисти униформи, които наподобяват логото с преплетените букви на Валхала Вилидж, изрисувано тук-таме из интериора, когато декораторът се е сетил, и дори има отделен сервитьор за вино с летен смокинг и синджирче на врата, приличащо на верига за заключване на колело. От друга страна, още с влизането се вижда информационно табло, отрупано с обяви, брошури и цветни листовки за тази или онази лекция, Концерт или танцова забава, или беседа, която можеш да посетиш, а докато се храниш, в сряда и събота вечер в отдалечения край на залата се играе бинго. То се излъчва от нещо като сцена с микрофон зад една огромна широка колона, която поддържа куполообразния, обсипан със звезди таван. Част от тавана всъщност е прозорец. Възможно ли е онова странно, дълбоко, лично пространство в съня му всъщност да е било тази зала, която бе изникнала във въображението му, защото беше гладен? Заека се чувства като Марти Тотеро, загледан така в менюто, изправен за хиляден път пред същия стар избор между бифтек и телешко, свинско и шунка, скариди и миди, риба меч по каджунски и филета от морски език с миди, гъби и артишок, нарязан на сърчица.