Джон Апдайк - Заека се укроти

— По-добре си почини за бингото довечера.

— Няма да идвам, ако Рой ходи — казва тя.

— Не се сърди на Рой — отговаря й той. — Той е добро момче.

— Не е. Щях да спечеля. Вече бях взела дама спатия, асо купа и валето бяха в мен, а той развали всичко и мама мисли, че е сладък. Откакто се е родил, получава всичко само защото е момче!

Той признава:

— Наистина е трудно. И аз съм бил на твоето място, само дето беше обратното. Имах сестра, а не брат.

— Не я ли мразеше? — Тя отмества лице от сплетените си ръце и го поглежда със зелените си очи, които явно е търкала.

Отговаря й:

— Не. Всъщност, честно казано, я обичах. Обичах Мим.

Тази истина го шокира: той осъзнава колко малко хора в живота си е обичал така сляпо, без следа от присмех, като жилавата малка Мим. Лицето й беше по-тясно и по-сурово от неговото. Имаше същата къса горна устна, само дето беше брюнетка, и момиче. Той самият беше проектиран в друга тоналност и въпреки това мелодията беше позната. Спомня си лепкавата й ръка в своята, когато майка му и баща му ги извеждаха на неделната им разходка нагоре в планината, до хотел Пинакъл, и после обратно, покрай каменоломната. Мим се вкопчваше в него и той изпитваше някакъв порив да я защити. Сигурно го беше изразходвал за други, за всички останали жени. Мим, неговата кръвна сестра, имаше някаква спонтанна власт над него, каквато никоя друга жена оттогава не бе успяла да наложи.

— Тя по-малка ли беше от теб?

— Да. По-малка от мен, както Рой е по-малък от теб. Но пък беше момиче, а момичетата не са толкова опаки, както момчетата. — Въпреки че по свой начин Мим също беше опака. — Когато стана на шестнайсет, направи живота на нашите истински ад.

— Дядо, какво значи „опак“?

— Ами, нали се сещаш. Подла. Инатлива. Непокорна.

— Като татко ли?

— Не мисля, че баща ти е опак, просто е, коя беше онази дума? Нервен. Хората го дразнят повече, отколкото дразнят останалите. Много е чувствителен. — От тези думи езикът му надебелява и съзнанието му се замъглява. — Джуди, хайде да си направим едно състезание. Ти легни ей там, а аз ще легна тук и да видим кой ще заспи пръв.

— А кой ще бъде съдия?

— Майка ти — казва той, оставяйки мокасините му да се изхлузят от краката му. Затваря очи за слънчевата светлина на Флорида, която е като от картичка, и в интимното червено пространство на съзнанието си си представя как се спуска с колелото надолу по Джексън стрийт и после по Потър авеню. Мим е седнала на кормилото на раздрънканото му синьо колело. Тя е на около шест, а той на дванайсет. Ако минат през някой камък или дупка, тя ще полети, а той и колелото ще паднат върху нея, притискайки я към асфалта, съсипвайки красивото й лице завинаги. Лицето на жената е нейна съдба. Но уверена в Хари, тя си пее. Той не си спомня песента, само усещането на откъслечните думи, които свистят покрай ушите му, докато дългата й черна коса го шиба през очите и устата, правейки карането още по-опасно. Беше въвличал Мим в опасност, но винаги я бе измъквал. Плодов пай. Това беше една от песничките, които пееше из къщата, ден след ден, докато не ги побъркаше. Плодов пай и старомоден ябълков щрудел карат очите ти да горят, а коремчето пита: „Как си?“. „Пудел!“ И след това така поглеждаше, че разсмиваше цялото семейство.

Усеща как Джуди се измъква от мястото до него и крадешком, като малко дете, се промъква покрай долната част на леглото и излиза от стаята. Вратата щраква, женски гласове шушукат. Шепотът им се смесва със съня му — някакво дълбоко пространство, амфитеатър с публика, пред която той изпълнява нещо, въпреки че в съня му няма друг човек, само това усещане за присъствие, за кънтящо, внушително, страшно значително присъствие. Събужда се изплашен, струйка слюнка е потекла от ъгълчето на устата му. Чувства се като барабан, който току-що е бил ударен. Сега осъзнава, че мястото, което сънуваше, е собственият му гръден кош; сякаш се бе превърнал в собственото си сърце, запъхтян, дишащ тежко, задъхан мъж по средата на баскетболната площадка, очакващ свирката и високия скок. Гърдите бяха започнали да го болят насън — стара, жалка болка, която свързва с крещящо лошото си представяне на голф игрището следобеда — не можа да се съсредоточи, нито да се отпусне. Чуди се колко време е спал. Картичката от слънчева светлина, върхове на палми и далечни сгради с червени покриви, залепена от външната страна на плъзгащия се прозорец, е потъмняла, очертанията й са размити, а звуците на голф, прицелните удари, редуващи се с напрегната тишина и несъзнателни викове на триумф или разочарование, са престанали. Във въздуха отвън, като трептящи гирлянди над паркинг с употребявани автомобили, птичките си чуруликат една на друга, разменяйки новини от деня. Тези час-два преди вечеря, когато играта — последни забивки в коша, закачен на гаража в двора — беше най-напрегната, сега са се превърнали във време за дрямка, през което той бавно потъва към земята с изхабените си мускули и увеличаваща се тлъстина. Трябва малко да поотслабне.