Джон Апдайк - Заека се укроти

Тук-там между застроената плажна собственост имаше пролуки, през които можеше да зърне Залива, раираните платна и плъзгащите се джетове, парашутите, теглени от моторни лодки, далечните неподвижни сиви товарни кораби. Велосипедисти по бански профучават край него със свистящ звук, набит млад пощальон в къси сиво-сини панталони и чорапи в същия цвят се разхожда наоколо с една от онези торби на гумени колела, които им раздават, като бебешки колички. Все повече се размекваме. Нация от полегнали картофи. Пощальонът, който носеше пощата им на Джексън Роуд, все забравя името му, с коса с метален цвят и нещастно лице, майка му беше споменала, че жена му го е напуснала, носеше протритата си кожена чанта на ръка, изкривен на една страна, особено в петък, когато излизаха списанията „Лайф“ и „Поуст“. Мистър Абендрот. Така се казваше. Жена му го беше напуснала: като момче, Хари се опитваше да си представи колко ли лош беше този човек, че да заслужи такова унижение.

Маратонките му „Найк“ с въздушната възглавничка на петите го отвеждат по посипани с начукани миди тротоари, толкова бели, че очите го заболяват, когато слънцето се издигне в небето. Разхожда се и в района на яхтклубовете, построени в изсечения корал, спретнати улички сред разрязаната вода, с покорно завързани празни моторници, чиито гумени бордови предпазители потупват изсечения корал, извитите им корпуси сякаш потръпват и се свиват на слънчевата светлина, отразени в полюшващите се ивици на спокойната вода, докато тя леко се плиска. Плис, плис. Навсякъде има табели с надписи, забраняващи преминаването, но те не се отнасят толкова за него, порядъчен бял мъж на средна възраст. Тези яхти струват колкото навремето струваше цяла къща, и част от тях без съмнение са купени с пари от дрога, продавана в мъртвилото на безлунните нощи. Престъпността и морето винаги са вървели ръка за ръка, пиратите съществуват откакто има кораби, законите важат само на земята, човек е едно нищо там, в морето, няколко мехурчета, докато потъва под безжалостните вълни. Сигурно затова Хари винаги се беше страхувал от водата. Той обожава свободата, но представата му за достатъчно свобода е едно затревено поле. Хората тук са полудели на тема яхти, но не и той, на него му дай твърда земя. Далеч от водата, той се разхожда с цели километри през обикновени квартали с превъзнасяни къщички, построени след войната за хора без достатъчно капитал, които въпреки това искаха малко от мястото под слънцето, което Вашингтон им беше спечелил, или пък бяха родени тук, тази чужда тънка ивица земя за почивка беше техен дом, боята от къщите им падаше като дрехите на почиващите, и те не бяха оградени с тел и тисови храсти, а с бодливи кактуси, дебелеещи на адската жега. Америка е прекалено гореща и суха, за да може европейска цивилизация да пусне корени тук.

Но той продължава да бъде привлечен от разпростиращите се квартали с чернокожи, без сам да знае защо, за да упражни националното си право да се разхожда където иска, или защото тази пренебрегвана част на Делеон му се струва някак позната, бил е тук и преди, преди животът му да стане толкова нежен. В понеделника след един доста хубав уикенд за чернокожите — беше избрана чернокожа мис Америка, а Рандал Кънингам поведе отбора „Игълс“ към победа, след поражението им с двайсет на нула от „Редскинс“ — Заека се осмелява да навлезе още няколко пресечки навътре в квартала и се натъква, зад едно изоставено училище, построено по времето, по което беше построена и брюърската гимназия, тухлена сграда в цвят охра и решетки на прозорците, и циментова табела с нещо написано на латински над главния вход, на едно игрище — широко празно пространство под слънцето, с ромб за бейзбол и лост в далечния край, и чифт врати за футбол и близо до улицата — два изровени тенискорта с телени мрежи, отпуснати и огънати от непрекъснатите атаки, а до тях, покрито с бледа отъпкана пръст — баскетболно игрище. В двата му края върху тръби са поставени по една дъска и кошове без мрежа. Група чернокожи момчета се боричкат около единия кош. Тропот, викове. Изпод краката им се надигат облаци прах. Няколко пейки са поставени до циментовия тротоар на една неокосена ивица трева с избуяли плевели. Пейките са без облегалки и така човек може да седне с лице към улицата или към игрището. Заека сяда в края на една пейка, така че тялото му да не е обърнато в някоя посока, но да може да наблюдава играта и в същото време да изглежда като че прави нещо друго, просто си почива за минутка по пътя, гледа си работата. Хлапетата, шест момчета по шорти и фланелки, се различават по ръст и отпуснатост, но всички имат онова мудно изражение, което обича да вижда, когато уцелят коша или пък пропуснат удар, подавайки си топката или пък минават защитата, дриблирайки все едно ще се прицелят и после заковавайки на място, за да хвърлят иззад гърба си, имитирайки триковете, които гледат по телевизията, разхождат се на зигзаг, никой не се старае особено, животът е дълъг, следобедът също. Бързите им крака са скрити до коленете в постоянна мъгла от розов прах, който се надига от глината, прасците им са побелели, с изключение на тъмните бразди пот, а маратонките им са напълно покрити с розова пръст. Тук повява лек бриз, обезпокоен от празното пространство, което се простира до края на бейзболното игрище. Часовникът на Заека сочи четири часа, учебният ден е приключил, но тухленото училище е изоставено, истинският купон е някъде другаде, в някое модерно, ниско, направено от стъкло училище, до което се ходи с автобус, някъде в изравнените с булдозери покрайнини на града. Заека е доволен, че светът още не е толкова пренаселен и все още има празни места. Тревата, забелязва той, се е промъкнала до средата на мръсното игрище, където тупкащите, въртящи се крака, не стъпват. Плитки полукръгли бразди са отъпкани около кошовете в двата края.