Джон Апдайк - Заека се укроти

В късния следобед, когато поема на втората си разходка за деня, кварталът започва да диша, някаква припряност го обгръща, момчетата и мъжете се прибират и Заека забързва крачка, демонстрирайки, че е излязъл да потренира и че просто минава, а не шпионира. Тук, в тези дълги с километри пресечки, като широко, икономически застояло тресавище, изостанало от южняшкото минало на Делеон, живеят чернокожи, доставяйки на хотелите и апартаментите работна ръка: сервитьори, пазачи и камериерки. На Хари, според когото Делеон беше лъскаво общество от застаряващи емигранти, тези пресечки му се струват като някаква огромна тайна и докато сенките под дърветата се удължават и пилетата прекъсват целодневното си писукане, сетивата му се изострят, за да възприемат тайната по-добре, както когато тихомълком незабелязано се изнасяше по боксерки през Маунт Джъдж, притаил се до някой плет от лигуструм, опитвайки се да схване неизречимото зряло значение на осветените прозорци; на кухненските звуци, които се процеждаха през дворовете, мистериозни и влажни като джунгли. Някъде проплакваше невидимо дете, излайваше куче, и той потръпваше от възбудата на съществуването си, в това място и време, от съществуването на световете, които щеше да опознае, от безкрайния живот пред него, от това, че е Хари Енгстръм, когото наричаха Хаси в онези изгубени дни, които никога не можеше да преживее отново. Той удължава разходките си, чувствайки се по-силен и по-комфортно в този чужд град, където най-накрая започва да съществува като нещо повече от обикновен посетител, но с настъпването на мрака и усилването на музиката от проблясващите прозорци той се чувства прекалено очебиен, белотата му започва да блещука и той се насочва към колата си, оставена на някой паркинг в центъра, като база за неговите задълбочени изследвания.

Връщайки се един ден около шест и половина, навреме за душ и преглед на новините, докато вечерята му се топли във фурната, звънът на телефона го стряска. Беше престанал да се ослушва за звука му, както през първата самотна седмица. Всеки път, когато звъннеше, се оказваше някой запис („Здравейте, аз съм Сандра“), предлагащ здравна застраховка или бързо уреждане на погребалните формалности, или инвестиционни услуги с намалени такси. Звъняха на всички от указателя, чудеше се как успяваха да си покрият телефонните разноски, Хари винаги затваряше и не можеше да си представи, че някой ги изслушваше докрай и се възползваше от тия глупости. Този път обаче се обажда Нелсън, синът му.

— Татко?

— Да? — отговаря, извиквайки неупотребявания си глас, търсейки какво да каже на сина, чиято жена беше чукал. — Нели? Как, за бога, сте всички?

Далечният глас е предпазлив, срамежлив, синът му също не е сигурен какво е редно да каже.

— Ами, добре сме, горе-долу.

— Чист ли си? — Нямаше намерение толкова рязко да мине в нападение, гласът от другия край, крехък заради разстоянието, замлъква за момент.

— Имаш предвид наркотиците? Естествено. Вече дори не се сещам за коката, освен на срещите на НА. Както казват, предал съм живота си на по-висша сила. Трябва да пробваш, татко.

— Работя по въпроса. Слушай, без майтап, гордея се с теб, наистина, Нелсън. Продължавай да я караш ден за ден, това е всичко, което можеш да направиш.

Хлапето отново е шокирано за момент, явно това му се е сторило прекалено поучително. Кой беше той, да го поучава? По дяволите, просто се опитваше да споделя, както би трябвало. Хари се опитва да държи езика си зад зъбите.

— Тук се случват доста неща — казва Нелсън. — Наистина не съм се замислял за себе си. Имам чувството, че най-големият ми проблем е бил бездействието. Мотаех се из представителството по цял ден, чакайки някакво движение, клиенти, това наистина ти потиска самочувствието. Искам да кажа, това да нямаш контрол. Деградирах.

— Аз работех там цели петнайсет години. Петнайсет години, всеки божи ден.

— Да, но ти имаш друг тип темперамент. Ти си по-безгрижен.

— Глупав, искаш да кажеш.

— Хей, татко, не се обаждам, за да се караме. На мен също не ми е лесно, отлагам разговора от известно време, но имам да ти кажа някои неща.

— Добре, казвай. — Нещо не върви. Не иска да се получава така, прехвърля яда си към Дженис върху хлапето. Мълчанието й го наранява. Но не може да се спре, добавя: — Определено доста си отлагал; тук съм от две седмици съвсем сам. Видях се с доктор Морис и той мисли, че съм толкова зле, че трябва да спра да ям.

— Е — връща му го Нелсън, — ако толкова ти се е говорело, можеше да дойдеш онази нощ, вместо да се качиш в колата и да изчезнеш. Никой нямаше да те убие, просто искахме да си поговорим, да разберем какво се е случило в действителност във връзка с взаимоотношенията в семейството. Пру почти призна, че е било нещо като начин да се докосне до собствения си баща.