Джон Апдайк - Заека се укроти

Миризмата на съвети винаги беше предизвиквала у Заека желание да се обърне и да хукне в обратна посока. Той отново се надига от стола и взема множеството листчета на доктор Морис, изнасяйки ги на увеличаващата се горещина. Малкото хора на паркинга приличат на цветен дим, който се надига от сенките им, изглеждат почти безплътни. По радиото в селиката дърдорят глупости за Деон Сандърс, за загубата на Кош за поста на кмет на нюйоркската демократическа партия от един чернокож, за ниските резултати на тестовете CAT в Лий Каунти, за вчерашния телевизионен апел на президента Буш към американските деца. „Тоя човек не върши никаква работа!“ вие някакъв слушател.

Е, мисли си Заека, след като Буш може да не върши никаква работа, защо той да не може? Рецептите на доктор Морис, медицинските бележки и фотокопираните листа с диетата се надигат и разпръсват на седалката до неговата от повея на климатика в колата. По друга радиостанция чува, че снощи отборът на Филаделфия е победил „Метс“ с два на един. Дики Тон се записал с един аут на деветата, подреждайки предсезонните шампиони с пет и половина игри след едновремешния отбор с най-нисък резултат — Чикаго Къбс. Хари опитва да прояви интерес, но не успява. Откакто Шмид се пенсионира. Съветът бе да проявява интерес, но в действителност човек непрекъснато губи интереса си. Природен закон.

Но наистина започва да се разхожда. Дори отива с колата до търговския център на Палмето Палм и си купува чифт маратонки „Найк“ със специална високотехнологична въздушна възглавничка на петите. Тръгва между девет и десет сутринта, след като е закусил и смлял „Нюз Прес“, и след това между четири и пет, след което си поспива и вечеря, и после гледа телевизия, и чете две-три страници от книгата, докато се отнесе в дълбок сън, благодарение на разходките. Изследва Делеон. Първоначално се разхожда по виещите се улички с ниски, измазани с хоросан къщи, в радиус от един-два километра от Валхала Вилидж, с незаградени предни морави с висока твърда трева и изсъхнали палмови листа, излъчващи уютния флоридски мирис на изгоряло. Когато среща някой пощальон или лаещо кученце — пекинез с плоска муцуна и дълги копринени косми, завързани с панделки, — има чувството, че е открил живот на Марс. След време започва да харесва маратонките си все повече (възглавничките на петите, които смяташе за ефектен трик, като че ли наистина придаваха лекота на стъпките му) и слиза до центъра и реката, където градът се беше зародил като форт по време на Семинолските войни и място за доставка на памук и добитък.

На няколко пресечки от плажа и хотелите от зелено стъкло той открива стари квартали, където огромни сенчести ароматни дървета, дъбове, евкалипти и дори разрастващи се върху корените си баобаби, се надвесват над дървени къщи, които някога са били боядисани в бяло, но боята им отдавна се е олющила, с неостъклени прозорци и покриви от ръждясала ламарина. От тях се носи музика, пращяща мелодия от някоя радиостанция, и повишени от ярост или радост гласове. Ярки отрязъци дочут живот. Тротоарите не са настлани с плочки, между дърветата са отъпкани малки котешки пътечки, които водят навътре и извън частната собственост; изгорялата трева расте на петна, отъпканият прахоляк е осеян с шушулки и ядки. Хари си спомня за кварталите, в които беше попаднал, докато се мъчеше да се измъкне от Савана, но и за града от детството му, Маунт Джъдж, по времето на Депресията и далечната война, когато хората още седяха по предните си веранди, и имаше празни паркинги и царевични поля със странни форми, а вечер след работа във фабриките мъжете поливаха моравите, а някои дори гледаха пилета в задните дворове, и продаваха яйцата, за да припечелят по някой цент. Пилетата къткаха и кълвяха и понякога крякаха — не беше чувал този звук повече от четирийсет години и едва сега, когато в този сънен квартал видя кокошарници, осъзна какво беше изпуснал.

Тук, под тежкото слънце на късното лято, денем се движат малко хора, най-вече жени с колите си, които водят децата си в предучилищна възраст насам-натам. Тряскането на вратите на колите им се носи под дъбовете далеч надолу по прашните прави улици. На някои ъгли има магазини за плодове и зеленчуци, където продават бира и вино, типично по южняшки, и боядисани в пастелни тонове барове с отворени към тъмните вътрешности врати, и видеоклубове с избелели от слънцето касети с филми на ужасите и кунгфу по витрините. Един ден минава покрай старомоден смесен магазин в едноетажна, обшита с дъски сграда, на чиято витрина имаше всякакви невинни предмети — конструктори, сглобяеми модели на самолети, китайски шахматни дъски и мраморни пионки — които не знаеше, че още се продават. Понечва да влезе, но после се отказва. Прекалено е бял.