Джон Апдайк - Заека се укроти

Местните новини по това време на годината са изпълнени с насилие, като че ли жителите през зимния сезон са спазвали поведение. Заплахи от урагани (ураганът Габриел набира скорост), челни катастрофи, маскирани обири в Пабликс. В деня след Деня на труда гръм убива млад футболист, който си тръгвал от игрището след тренировка, носи се слух, че във Флорида има повече смъртни случаи от гръм, отколкото във всеки друг щат. В Кейп Корал полицай от испански произход е обвинен за това, че пребил до смърт кокер шпаньола си с манивела за кола. Стотици водни костенурки измират, оплетени в рибарски мрежи. Убиец на име Пети, чиято майка твърди, че прилича на Чарлз Мансън, е обявен за вменяем и може да бъде изправен пред съда. Онзи Деон Сандърс още стои на първа страница на „Нюз Прес“ на Форт Майърс: един ден печели четири точки, и хоумър за отбора на „Янките“, а на следващия подписва договор за милиони за отбора на Атланта Фалкънс, а на по-следващия е съден от полицая, когото беше ударил миналата Коледа в търговския център, в неделя пък удря воле за Фалкънс, но го проваля заради тъчдаун и се превръща в единствения човек в историята, който е ударил хоумрън и тъчдаун в професионалния бейзбол за една седмица.

Наслаждава им се, докато може. Сам се нарича „Праймтайм“ и винаги се появява по новините със слънчеви очила и златни верижки. Заека гледа как онова едро хлапе Бекер побеждава Лендъл на американския открит шампионат по тенис и се чувства потиснат, Лендъл му изглежда стар и жилест, въпреки че беше само на двайсет и осем.

Не разговаря с никого, освен с мисис Забритски, когато се засекат в коридора, и младите бели продавачи, когато си купува храна или ножчета за бръснене и тоалетна хартия, и някой и друг познат, който се чувстваше длъжен да си побъбри с него, както и пенсионерите в ресторанта на Валхала; непрекъснато го питаха за Дженис, докато не му стана неудобно, и все по-често започна да си притопля някаква замразена храна и да остава в апартамента, прехвърляйки каналите, за да убие времето. В самотата му сърцето му се превръща в негов приятел. Той го слуша, опитва се да разшифрова посланията му. То има различен ритъм в различните часове на деня, мудно търъм-търъм, като звук под вода, сутрин и привечер, едно по-игриво туптене, с ударение върху първия удар, прибавяйки удари за по-добро звучене, с леки забързвания и паузи от време на време. Пробожда го, когато става от леглото, и отново, когато си ляга, и всеки път, когато се замисля сериозно за положението си, за това, че се беше откъснал така. Онази нощ можеше да отиде и да се изправи срещу музиката, но колко музика може да понесе един мъж? Двамата с Пру се бяха изчукали, веднъж. А за какво иначе сме на тази земя? Жените непрекъснато се оплакват, че мъжете не виждат нищо друго, освен цици и задници, но какво друго би трябвало да виждаме? Програмирани сме да виждаме цици и задници. С изключение на типове като Лайл и Слим циците бяха изместени леко вляво в тяхното програмиране. В едно нещо е сигурен — ако трябваше да върне нещо от живота си, последното, което би върнал, е чукането, дори онова подсмърчащо момиче в Полско-американския клуб. Тя почти не обели дума и си бършеше носа, докато той беше върху нея, но въпреки това му показа нещо, избуял храст, и го пое в себе си, там, където имаше значение. Повечето от нещата, за които трябва да си благодарен, не са там, където има значение. С негодувание се изправя от ракитовия стол — след като Шели Лонг напусна, вече не понася „Наздраве“, не може да търпи онзи тип с кроманьонските вежди — и отива в кухнята да си напълни купичката с царевичен чипс „Кейстоун“, който не се продава във всички магазини тук, но може да се намери в Уин Дикси на Пиндо Палм булевард. Сърцето на Хари му доверява с нежен галоп, тънък като дантела джазов рефрен, като онези, които старите барабанисти изпълняваха, удряйки ръбовете заедно с кожата на барабана и завършвайки с тръпнещо туптене, музиката на неговия живот. Когато това се случва, той изпитва някакво вълнуващо, забързано, преизпълващо усещане в гърдите си. Не го боли, чувството просто съществува, приглушено в бъркотията в него, за която не иска да се сеща, както не искаше да си припомня полуизпеченото телешко, което продаваха за вкъщи от фургона от другата страна на шосе 111, преди да стане „Пица Хът“. Вече при всяко рязко движение усеща забързване в циркулацията и някакво изненадващо накланяне на главата, от което има чувството, че за секунда единият му крак става по-къс от другия. И болките, може и да си въобразява, но придръпването на обръчите около ребрата му, усещането за нещо пришито към тях от вътрешната страна, сякаш го прерязва по-дълбоко, по-изгарящо, като че ли конецът, с който беше пришито парчето, се удебеляваше и натежаваше. Когато нощем гаси лампата си, главата му пропада, ако спи само на една възглавница. Не че не може да диша, просто се чувства по-удобно, по-малко преизпълнен, когато ляга на две възглавници с лице към тавана. Може да се обръща на една страна, но вече не може да лежи в старото положение, в което спеше; проснат по корем, с крака извън леглото. Отнякъде се е появило гнездо от хлъзгави, лилави, полумъртви мисли, в които не може да зарови лице. Оказва се, че около него витае цяло войнство духове, от които дребното, топло, стегнато тяло на Дженис, въпреки че понякога хъркаше и дори пърдеше, го е защитавало. Сега, когато нея я няма, той спи със сърцето си, слуша как препуска и пропуска удар, когато почивката му е нарушена от виковете на разни хлапета, прескочил наградата на празното, огряно от Луната голф игрище, или от някоя аларма в центъра на Делеон, и когато някой огромен самолет от север лети ниско към Югозападното регионално летище на Флорида, порейки въздуха. Той се събужда в лавандулово синята светлина и после се оставя успокояващото туптене на сърцето му да го завлече отново в съня.