Джон Апдайк - Заека се укроти

Картата за асансьора беше с друг цвят, коридорът в прасковено мирише на различен ароматизатор, с лек, навяващ носталгия привкус на лимонада. Вратата на апартамент 413 се отваря лесно, двата ключа се плъзгат в нащърбените ключалки и превъртат, лицето му не се оплита в паяжини и по мокета не се разбягват кафяви космати паяци. Напоследък си представя всякакви призрачни неща. Апартаментът е точно такъв, какъвто е бил винаги — секцията без гръб, птиците и цветята, които Дженис беше изработила от малки бели миди, зеленото стъклено яйце, което стоеше във всекидневната на Мама Спрингър, светлият квадратен диван, бюрото от имитация на бамбук, замрелия сиво-зелен телевизионен екран. На никого не му беше хрумнало да претършува или да обере апартамента — какво пренебрежително отношение. Занася чантите си в спалнята и отваря плъзгащите се врати към балкона. Звукът от стъпките му оставя дълбоки дупки в тишината. В застоялия въздух витае наелектризирано усещане за укор. Апартаментът не го беше очаквал, подранил е. Пристигайки, след като бе изминал такова разстояние, всичко му се струва уголемено, като грапава главичка на топлийка под микроскоп. Целият апартамент — мебелите, синьо-зелените шкафове и мраморният плот, ъглите на рамките на вратите — приличат на Заека на стегната конструкция, внимателно скована, за да задържи преливащия страх.

Белият телефон чака да позвъни. Вдига го. Няма сигнал. На телефона е Господ. Изключен за сезона. Днес е неделя, утре е Денят на труда. Старата загадка: как да се обади на повреди, когато телефонът не работи?

Но когато го включват, телефонът отново не звъни. Дните отминават празни. Семейство Голд от съседния апартамент са във Фрамингам. Бърни и Фърн Дречсел са на север, сновейки между къщите на двете си дъщери, едната в Уестчестър Каунти, а другата още в Куинс, разкошната къща на сина им в Принстаун и вилата му в Манахокин. Силбърстайнови имат вила в Северна Каролина, където остават от април до ноември. Веднъж, когато Хари попита Ед защо не се бяха върнали в Толедо, Ед го беше изгледал с онзи всезнаещ поглед и го беше попитал: „Ти някога бил ли си в Толедо?“. Ресторантът във Валхала е призрачен — празни маси и ехтящо потракване на сребро в порцелан, дори бингото се провежда само веднъж в седмицата. Рано сутрин на игрището за голф играят шумни четворки, които разбуждаха Хари, докато луната още грееше на небето — млади мъже, местни бизнесмени от Делеон, които си купуваха членските карти с намалението за извън сезона. След това, между десет и четири часа, игрището се пържеше на почти четирийсетградусовите жеги, безлюдно, с изключение на някое куче, което минаваше напречно, или някоя котка, която се чешеше при дупките в пясъка. Една сутрин Хари събира кураж да излезе да поиграе сам, планирайки да си наеме количка, но в спортния магазин се оказва, че са му изгубили обувките. Хлапето зад щанда — професионалистът и асистентът му все още са някъде на север по градски клубове, които не затварят до края на октомври — твърди, че са някъде там, но просто по това време на годината системата е друга. Единственият друг човек из четирите етажа на блока е лудата от апартамент 402, мисис Забритски, вдовица с разчорлена бяла коса, захваната с две стари гребенчета от черупка на костенурка, с които косата й изглежда още по-рошава. Семейство Голд му бяха казали, че като момиче е оцеляла в концентрационен лагер. Тя гледа Хари като че ли той също е луд да стои тук.

Един ден, когато се засичат в асансьора и тя го изглежда странно, той й обяснява:

— Тази година изпитах внезапно желание да се върна по-рано. Жена ми прави първите си стъпки в бизнеса с недвижими имоти и на мен ми доскуча да се мотая из къщата.

Малката, лишена от врат глава на мисис Забритски е извита под такъв ъгъл спрямо рамото сякаш е подпряла до ухото си невидима телефонна слушалка. Тя яростно гледа нагоре към него, устните й ограждат дългите й изкуствени зъби в изпънат овал, подобен на логото на Батман, което изникваше навсякъде това лято. Кръглите й горещи очи са впити в очните ябълки, а бялото е изпъстрено с червени венички, и имат онзи гаснещ поглед като очите на Лайл.

— Същински ад — като че ли казва дребничката възрастна дама със сковани устни, опитвайки се да придържа ченето си на място.

— Какво? Кое е ад?

— Времето — отговаря му. — Съпругата ви…

Тя млъква, въпреки че устните й продължават да се движат.

— Какво за съпругата ми? — Заека се опитва да потисне желанието си да крещи, тъй като, явно, тя няма проблем със слуха, въпреки болезнения начин, по който е изкривена главата й.