Джон Апдайк - Заека се укроти

Сънищата му са сладки като забранен бонбон — ярки, наситени и пренаселени повторения на стари ситуации, запаметени от мозъчните му клетки, стаи като малката всекидневна на Виста Кресънт №26, с камината, която никога не използваха, и лампата с дърворезба, или старата кухня на Джексън стрийт №303 с дървения хладилен сандък и газова печка с цицките син пламък и порцелановата масичка с протрит плот, изопачени и подновени, и пренаселени с хора, които не са присъствали: Мим с тежък зелен грим на възрастта на майка му, когато бяха деца, или Нелсън като малък, измъкващ се изпод някаква кола от сервизното в „Спрингър Моторс“ с тъжен и болнав вид на изцапаното лице, или пък Марти Тотеро и Рут и дори онази глупачка Маргарет Коско. Не се беше сещал за нея цели трийсет години, но тя се беше загнездила в мозъчните му клетки с бледия си градски тен и той я виждаше толкова ясно, колкото онази нощ в сепарето на китайския ресторант. Рут седеше до него, а Маргарет до мистър Тотеро, чиято глава изглежда издължена и сива като на умиращ носорог. В съня му четиримата ядат в ресторанта на Валхала с издълбания релеф, изобразяващ викинги, и пищен студен бюфет, където ястията под пластмасовите капаци са ярки и разнообразни като бижута, подредени в цветовете на дъгата, както пастелите в кутийките „Крайола“, които винаги бяха част от подаръците за рождения му ден през февруари — малък стадион от заострени главички, миришещи на восък на яркото февруарско слънце, филтрирани през ледените висулки, и изненадващото усещане, че е остарял с една година. Хари неохотно се буди от тези свои сънища, като че ли смалените им образи са жизненоважно вещество или пък въртяща се, сложно сглобена машина, в която отново трябва да се вмъкне, като бедната Телма и машината й за диализа. Събужда се винаги по корем и самотата му започва да го гризе едва когато главата му се прояснява и осъзнава настоящето, различавайки сивите успоредни линии, които вижда в утрото зад извитите процепи на венецианските щори и настоятелния натиск върху лицето му от повея на ориза, долитащ от залива през отворената плъзгаща се врата. Тогава сърцето му започва да му говори. Понякога е като малко същество, някакво бебе вътре в него, което моли за внимание, за избавление, а друг път е като заплашителен нашественик, предател, мърморещ някакъв таен код, извънземен паразит, който с нищо не може да бъде прогонен. Болките, когато идват, са по-враждебни и решителни, като ножовете на усилваща се армия.

Записва си час при доктор Морис за изненадващо близка дата, вдругиден. Тези лекари, дето непрекъснато се блъскат да дойдат тук, вече са наводнили мястото, прекалено много златотърсачи по време на треската за злато, имигрантите старчоци още се мотаят на север по това време на годината. Кабинетът му е в една от онези варосани клиники по шосе 41. В чакалнята непрекъснато свири успокоителна музика, преплитайки се със свистящия звук на трафика отвън. Лекарят се е състарил от предишния му преглед. Тътри се приведен, кокалчетата на пръстите му са възпалени от артрит. Брадата по сбръчканата му челюст е набола, от ноздрите му стърчат черни косми. Синът му, младият Том, порозовял, но строен за четирийсетте си години, подава на Хари дебелата си луничава ръка във фоайето. Облякъл е бялата си лекарска престилка над жълто-зелени панталони за голф. Настанил се е в съседния кабинет, готов да поеме цялата практика. Но засега възрастният лекар държи старите си пациенти. Хари се опитва да опише сложните си усещания. Доктор Морис с нетърпеливо махване на артритната си ръка му показва да отиде в стаята за прегледи. Кара го да се съблече по боксерки, претегля го, бърборейки. Нарежда му да седне на кушетката и преслушва сърцето му със слушалката, след това почуква голия му гръб с успокояващо, кокалесто докосване и после тържествено, мълчаливо хваща ръцете на Хари. Оглежда ноктите му, обръща дланите и ги изучава, сумтейки. Застанал толкова близо, от него се носи тъжната старческа миризма на кожа и мухъл.

— Е — пита Хари, — какво мислите?

— Колко упражнения правите?

— Не особено много. Не и откакто се върнах. На север градинарствах малко. Играя голф, но като че ли останах без партньори.

Доктор Морис го изучава през очилата си без рамки. Очите му, някога ясносини, изглеждат безцветни и изсмукани. Веждите му приличат на разрошени бели и червеникавокафяви туфи, челото и бузите му са изпъстрени с малки петна и подутини. Щръкналите му вежди се повдигат като прицелващи се оръдия.