Джон Апдайк - Заека се укроти

— Е, много приятна женичка — довършва тя, но изглежда ядосана, докато изрича думите. Къдрите в косата й стърчат, като че ли са били напръскани с пяна и изоставени.

— Скоро ще се върне — почти извиква той, засрамен от тайните си, от обнадеждените си лъжи и от дребната й, безформена лудост. Най-накрая се озова с тази жена, след Мери-Ан и Дженис, и копринената тежест на Рут, и кривогледите очи на Пеги Фознахт, и девичите гърди на Джил и нейната дрогирана отстъпчивост, и Телма в черната й къща ковчег, и Пру, проблясваща неясно в тъмнината като процъфтяваща улица, както и онази уморена курва в Тексас с дрезгавия захаросан глас, както и другото чукане, за което си беше платил през живота, онова момиче, за което се сещаше много рядко. Беше я срещнал по време на някакъв излет от „Верити Прес“ в брюърския Полско-американски клуб. Беше кльощава и имаше хрема, и не свали сутиена и пуловера си в онази странична стаичка, където чакаше, просната на един матрак, като затворник. Беше млада, коремът и краката й бяха влажни от настинката й, но бяха чисти и бледи, няколко тънки венички се виждаха на мястото, където кожата й се спускаше към венериния хълм, който беше старомодно обрасъл, тъмен триъгълник, гъст, необръснат отстрани, заради някой изрязан бански, както по порносписанията. Плащаше се на мъжа пред вратата, десет долара за десет минути, който, явно, скоро не се беше бръснал. Заека беше предположил, че й е брат или баща. Беше предположил също, че момичето е полякиня, заради името на клуба. Беше около осемнайсетгодишна, колкото трябва да е била и мисис Забритски, когато е излязла от концентрационния лагер, с нежна кожа, жилава млада боркиня. Какво правеше времето с хората: сега лицето й беше прорязано от дълбоки бръчки, които се припокриваха като квадратите на шахматна дъска.

— Да поизчака малко — казва мисис Забритски.

— Ще й предам — високо отговаря той, опитвайки се да противостои на магнетизма, който го засмукваше с неизречения факт, че тя беше жена, а той мъж, и двамата бяха сами и полудели, само през няколко врати по този коридор, подобен на дълъг парашут с цвят на праскова и проблясващи сребърни ивици в релефните тапети. Сякаш целият му живот е бил едно пътуване в телата на жени, защо това пътуване да спира сега? Да предположим, че е била на осемнайсет, когато войната свърши, той беше на дванайсет, значи е само шест години по-голяма от него. На шейсет и две. Не е зле, сигурно още може да пусне мъзга. Бо Голд е по-стара и пак е секси.

Опитва се да гледа телевизия, но се изнервя. Последните летни повторения са смесени с реклами на предстоящи предавания, които не изглеждат много по-различни: семейства, смях, клоунски навлеци, онези стаи с по три стени със стълбище в дъното, като в „Косби“, и входни врати отдясно, през които пристигат добродушни, комични баби и дядовци, носейки подаръци и проблеми. В „Косби“ вратата беше отдясно, а в „Розан“ отляво. Онзи неин дебел мъж също ще има сърдечни проблеми. Трудно е да различиш телевизионните семейства от своето собствено, само дето твоето не е прекъсвано на всеки шест минути от реклами, а техните не изпадат в безизходица, в състояние, когато нищо не се случва, без драми, без досадни посетители, без изблици на смях, абсолютно нищо, освен скука и загубени чувства, особено когато се събудиш сутрин и луната още грее, а някакви мъже правят шумни залагания при първата дупка.

Първоначално смята, че Дженис толкова отчаяно се е опитвала да се свърже с него, преди да включат телефона в четвъртък, че най-накрая се е предала. После започва да приема мълчанието й като някакво послание. Никога няма да ти простя. Добре, проклет да е, ако той й се обади пръв. Тъпа глупачка. Богата кучка. Вече работещо момиче. Мисли се за голяма работа и че може да управлява живота на всички с адвокат, е и счетоводителите, които Чарли я накара да наеме. Беше я виждал толкова пияна, че не можеше да стигне до тоалетната да се изпикае. Няколко пъти се беше поддал на импулса и се беше обадил, винаги към четири-пет часа, когато не можеше да понесе звука от започващите игри на голф, а до вечеря имаше още много време, но телефонът в малката къща от варовик в Пен Парк звънеше ли звънеше без отговор. Затваряше, отчасти с облекчение. Нищото притежава някаква чистота. Като бягството. Беше й показал, че още има живец в него и сега тя му показваше, че още може да се инати. Мълчанието й го плаши. Опитва се да пропъди виденията, че е претърпяла някаква катастрофа, че се е подхлъзнала в банята или е излязла от пътя с камрито, след като е пийнала повечко при Нелсън или в някой виетнамски ресторант с Чарли, без той да знае. Представя си как полицаите я намират удавена на задната седалка, като онова момиче от Уилкес Бар преди двайсет години. Но не, щяха да го уведомят, ако нещо се случеше, някой щеше да му се обади, Нелсън или Чарли или Бени от представителството, ако то още съществуваше. С всеки изминал ден случилото се в Пенсилвания му се струва все по-далечно. Целият му живот му се струва, докато се мотае из празните стаи, всяка с гледка към затревените части на игрището чак до пустите покриви с испански керемиди, че е бил нереален, или поне не по-реален от животите по телевизионните предавания, и сега вече беше късно да го направи истински, да стане сериозен, да се протегне към желязното ядро на земята и да си вземе истински живот.