Джон Апдайк - Заека се укроти

Хари донякъде неохотно — намерил си е приятел — се отделя от бара.

— Е, и на вас успех — казва.

И сега този дебел блед чуден човек, който ще пристигне в Бостън по-бързо от свистящ куршум, който като Томас Алва Едисън се задоволява само с кратко дремване от време на време, е натъпкал широката си мъпетска уста с пържола, така че не може да говори, а само се усмихва и кима, и изпуска змиевидна капка сос по долната част на малката си, подобна на яйце брадичка. Никой не е съвършен. Всички сме хора. Я виж Джим Бакер. Виж Барт Джамати.

Обратно в селиката. Хари прекосява река Туглифини. Салкехачи. Литъл Комбахи. Кусуачи. Търтъл. Кикапу, мисли си, а не Ашепу. Вълшебният еликсир Кикапу от комикса за Малкия Абнър. Между потоци черна музика, която се характеризира с онзи странно възбуждащ нов звук от дъски, които удрят в пода, изслушва реклами за Ъпчърч Мюзик Къмпани („инструмент, който донася музикално удоволствие на безчет поколения“) и на дезодорант, кръстен Тайни Кат 39 39 Малко коте. — Б.пр. . Защо ще кръщават дезодорант Тайни Кат? Прекосява Савана и най-после напуска Южна Каролина и нейните фойерверки. Тъй като се чувства като пиян от безкрайните километри, отбива при изхода на града и паркира край внушително старо съдилище и си купува горещ сандвич с пастърма от малко заведение за сандвичи на тамошната главна улица. Сяда, за да го изяде, като се опитва да не разлее сос от восъчната хартия и да изцапа панталоните, като онази гнусна капка от устата на онзи тип в закусвалнята, където бе обядвал преди много часове. Тази част от Савана, на една пресечка от реката, е като декор от открити стаи, заградени от залепени къщи с високи стъпала и завеси от прашни дървета; огромна горещина все още лежи върху деня, въпреки че сенките стават по-плътни, по-гъсти върху меките стари фасади, по-тъжни и по-розови от тези в Брюър. Няколко гълъба се събират около пейката му любопитни дали ще отдели част от питката или от картофките с аромат на барбекю. Млад скитник с дълга жълта коса като на Джордж Къстър и типичното кафяво лице, което добиват бездомните, го поглежда с блестящо, налудничаво око от пейката иззад едно дърво, в съседната стая, така да се каже. Висок обелиск се издига в памет на нещо, несъмнено на славните загинали. Дребни чуруликащи кафяви птички излитат и кацат обратно на дърветата, опитвайки се да решат дали денят е приключил. По-добре да продължава. Прилежно прибира хартията и кутията от млякото в торбичката, в която бе сложен сандвичът, и я оставя в обществената кофа за боклук, неговият дар за Савана, следата, която ще остави, като облака влага от пръсти по ръба на бюрото вкъщи. Гълъбите изпърхват и си тръгват във възмутено разочарование. Скитникът мълчаливо се е приближил зад него и го пита без някакъв особен акцент, с вялото озъбване на друсаните, дали има цигара.

— Не — казва му Заека. — Не съм пушил от трийсет години. — Спомня си онзи миг, когато с внезапна решителност бе хвърлил половин кутия „Филип Морис“, от хубавите стари тютюнево кафяви кутии, в нечий отворен варел в някаква уличка в Маунт Джъдж. И такава следа бе оставил.

Заека тръгва към колата си с разтуптяно сърце, а скитникът го следва и мърмори зад гърба му нещо за дребни монети. Той врътва ключа, влиза и тръшва вратата. Селиката, слава богу, не е загряла след всички изминати мили, и веднага запалва; Джордж Къстър, заключен отвън, премигва и се обръща, преструвайки се, че не е забелязал. Хари шофира предпазливо през откритите стаи, около високия паметник и се загубва, търсейки изхода от Савана. Заплита се в безкрайни черни квартали, кротко рушащи се къщи от дъски, които за последен път са видели боя в дните на Мартин Лутър Кинг. Вечно се говори за конспирации и убийства, но точно в тази Хари би повярвал. Би повярвал, но не може да си спомни името на човека, когото бяха вкарали в затвора за това. Някакво име от три части. Веднъж бе избягал, но го бяха хванали. Джеймс Ърл нещо си. Дотук с историята. Изпаднал в паника, той спира пред една бакалия, от онези с набразден дървен под и гвоздеи с лъскави глави, каквито имаше в Маунт Джъдж, когато беше момче, само дето всички вътре са черни; длъгнест мъж с цвят на изсушена бобена шушулка, много развеселен, му обяснява как да се върне на скоростната магистрала, като жестикулира с дълги ръце, които хлабаво се люлеят в китките.

Заека се придвижва през Джорджия обратно по шосе 95. С настъпването на нощта започва да вали. Старите му очи не различават добре светлините и дъждът го потиска. Изключва радиото, толкова смазан се чувства от цялото това преживяване. От седенето в едно положение тялото му тежи, като че ли някой го е затрупал с чували пясък. Най-добре да спре. Намира някаква странноприемница „Рамада“ след Брунсуик и хапва пържена морска котка, която не си върви много с пикантното телешко и особено със сладките картофи и ореховия пай, но ако не можеш да изядеш един орехов пай, защо изобщо да ходиш в Джорджия? Разходката обратно до неговата стая е като тихо блаженство, покрай другите стаи на мотела по цимента, заслонен от балкона на втория етаж. Скри се от дъжда. Прояви благоразумие. Не могат да ме хванат. Но това приятно чувство на щастие го подсеща за всички негови близки, останали с грижите си в Даймънд Каунти. Вината гложди сърцето му като прашинка в окото.