Джон Апдайк - Заека се укроти

Сред боровете вече има пролуки. Блатисти ивици нашироко отразяват небето, виждат се къщички върху подпори, дървета с дрипави топки в клоните, цветно пране, простряно на въжета. Грозновати, написани на ръка табели: Истинската южняшка кухня на татко. Бай-Лоу 38 38 Bi-Lo — верига супермаркети в югоизточните щати. — Б.пр. . Дълъг мост над езерото Марион, това огромно водно тяло, полегнало сред нищото. Магистрали се отклоняват към столицата, Колумбия, където никога не е ходил, въпреки че с Дженис веднъж все пак се отклониха до Чарлстън и се върнаха по шосе 17. Друг един път се отклониха до Савана и пренощуваха в преустроена плантация с високи сводести тавани и жалузи на прозорците. Вършили са и забавни неща, двамата с Джен. Работата при съпругите обаче, а вероятно и при съпрузите, като става въпрос, е, че почти всеки би искал едни по-широки граници. А въпреки това си длъжен да ги обожаваш, додето смъртта ви раздели: До края на света. Река Ансепу. Нямаше ли такъв комикс, преди години?

Слиза от магистралата при огромна зона за почивка, оазис сред тази пустош — бензинови помпи, малък смесен магазин, който продава хранителни стоки, бира, фойерверки, лосион против изгаряне. Край тезгяха стоят двама млади чернокожи, лъскаво черни от горещината, с голи до раменете ръце, единият от тях с гадна малка брадичка ала Малкълм Х. Тук, на Юг, излъчват някаква заплаха, цветът им крещи, те са раса, навсякъде са. Но възрастната бяла сервитьорка няма проблеми с тези две черни момчета. Тримата бъбрят и се усмихват с еднакъв провлечен акцент, устните им се движат бързо и леко. Приятна гледка. Ето за това беше Гражданската война.

За да провери дали все още може да използва собствения си глас, Заека пита дебелия бял мъж, седнал на бара през един празен стол от него, мъж, който си е сервирал от студения бюфет цяла планина маруля и червено цвекло, и сурово зеле, и извара и едър черен боб и нахут:

— Колко часа остават до Флоридската линия? — гледа леко да провлече пенсилванския си акцент и се надява това да мине.

— Четири — отговаря усмихнато мъжът. — Тъкмо пристигам оттам. Закъде във Флорида сте се запътили?

— Чак за другия край. Делеон. С жена ми имаме апартамент там, аз карам сам, а тя ще дойде по-късно.

Мъжът продължава да се усмихва, да се усмихва и да дъвчи.

— Знам го Делеон. Приятно старо градче.

Заека никога не е забелязвал кой знае какво старо в него.

— От нашия балкон по-рано се отваряше гледка към морето, но сега застроиха.

— Сега много се строи от страната на Залива, страната откъм Атлантика вече е почти запълнена. Започнах деня в Сарасота.

— Наистина ли? Това е доста път.

— Затова се тъпча като прасе. От пет часа сутринта не бях ял нищо, освен един шоколад. След известно време се налага да спреш, започват да ти се привиждат разни неща.

— Какви неща?

— Тая отсечка, дето току-що я изминах, имаше накъсана ниска мъгла; действа ти зле. И кафето на гладно ти действа зле на стомаха. — Този мъж има наистина приятен маниер да се усмихва и да дъвчи, и да говори едновременно. Устата му е широка, но лишена от устни, като на Мъпет. Сложил е шофьорската си шапка с козирка и мрежичка отзад до чинията си; гъстата му сива коса, леко чуплива като на богат човек, е вдлъбната от ръба на шапката.

— Някой от тия големите камиони ли карате? Не знам как го правите. Докъде отивате?

Всичката салата върху чинията е изчезнала, а усмивката е станала още по-широка.

— Бостън.

— Бостън? Чак дотам? — Заека никога не е ходил до Бостън, за него това е краят на света, скътан под Мейн. Хората, които живеят толкова далече на север, му се струват чудновати като ескимосите.

— Днес, утре, или както там се падне, смятам да съм закарал този екипаж в Бостън в неделя сутринта, след двайсет и четири часа.

— Но къде спите?

— О, отбивам за малко и дремвам по час тук, час там.

— Това е невероятно.

— От петнайсет години го правя. Бях се пенсионирал, но се върнах обратно. Не можах да изтрая вкъщи. По телевизията не даваха нищо интересно. А вие?

— Аз ли? Плюл съм си на петите. С дефектна артерия. — После осъзнава какво означава въпросът и отговаря: — Пенсиониран съм, като че ли.

— Е, желая ви успех, приятелче. Аз не можах да изтрая.

Възрастната сервитьорка, така дружелюбна с двамата млади чернокожи, донася на изгладнелия мъж овално плато, натежало от пържена пържола, плувнала в розова смес от мазнина и кръв, и три вида зеленчуци в малки кръгли допълнителни чинийки, и отделна чиния със златистокафяв царевичен хляб.