Джон Апдайк - Заека се укроти

— Звучеше ми превъзбуден по телефона — мислиш ли, че вече е започнал наново?

— Хари, Нелсън е много чист вече. Онова място действително му е дало вяра. Но съм съгласна, „Ямаха“ не е решението. Трябва да съберем някакъв капитал и да сме платежоспособни, преди да започнем да се домогваме до нов франчайз. Говорих с някои от другите жени, дето ще взимат лиценз…

— Обсъждаш с тях личните ни финансови проблеми?

— Не нашите проблеми като такива, а просто като казус. Всичко е напълно хипотетично. В часовете по недвижимо имущество винаги разглеждаме много казуси. И всички решиха, че е гротескно да влачим ипотека от над две хиляди и петстотин на месец за представителството, след като имаме толкова много други имоти.

На Заека не му допада посоката, която долавя. Той изтъква:

— Но тази къща вече е ипотекирана. По колко плащаме? По седемстотин на месец.

— Знам, глупчо. Не забравяй, че това ми е работата вече. — Извадила е брюкселското зеле от кутията от восъчна хартия и ги е сложила в специалната пластмасова чиния и в микровълновата и сега натиска копчетата, за да нагласи времето — три изпиуквания, едно изписукване, и след това усилващото се бръмчене. — Купихме тази къща преди десет години — казва му — за седемдесет и осем хиляди, петнайсет хиляди дадохме в началото и вече имаме още около десет или петнайсет от разликата между стойността и задълженията, през първата половина от периода на плащане не се трупа кой знае колко бързо, има една геометрична крива, която ни обясниха, така че, да кажем, че висят още петдесет; във всеки случай цените на имотите в тоя район са се качили много от 1980 година, така че разликата е намаляла, но все още не е започнало да върви надолу, въпреки че е възможно да стане тази зима, можеш да започнеш с начална цена, да речем, от двеста и двайсет, двеста и трийсет, задето е в Пен Парк, и е толкова закътана, а заради това, че е от истински варовик, а не само облицована, има и историческа стойност, както му казват; със сигурност няма да паднем под двеста хиляди, което минус петдесетте ни остава сто и петдесет, което ще изчисти две трети от дълга ни към Брюър Тръст!

Заека рядко е чувал толкова дълга реч от Дженис и са му нужни няколко секунди преди да проумее какво точно му говори.

— Искаш да продадеш тази къща?

— Ами, Хари, наистина е много екстравагантно да я държим само за лятото, особено когато има толкова много свободно място в мамината.

— Обожавам тази къща — казва й той. — Това е единственото място, в което някога съм се чувствал като у дома си, поне след Джексън Роуд. Тази къща има класа. Това сме ние самите.

— Скъпи, и аз я обичах, но трябва да сме практични, нали така си ми повтарял винаги. Не е нужно да притежаваме четири имота плюс представителството.

— Защо не продадем апартамента тогава?

— Помислих и за това, но ще имаме голям късмет, ако успеем да измъкнем толкова, колкото платихме. Във Флорида къщите са като колите — хората ги предпочитат чисто нови. Новите търговски центрове и всичко останало е на изток.

— Ами вилата в Поконос?

— И там няма достатъчно пари. Това е неотопляема барака. Трябват ни двеста хиляди, скъпи.

— Не ние натрупахме тоя дълг към „Тойота“ — Нелсън го направи, Нелсън и приятелчетата му педерастчета.

— Е, може и така да се каже, но той не може да го изплати, а и действаше като част от фирмата.

— Ами представителството? Защо не продадеш представителството? Такова разположение на шосе 111 струва цяло състояние; вече това е истинският център, откакто хората се страхуват да ходят до стария заради испанците.

Болезнена сянка прекосява лицето на Дженис, набръчквайки откритото й чело; за първи път той осъзнава, че разсъждава по-бавно от нея.

— Никога — отговаря тя отсечено. — Представителството ни е най-важният актив. Нужна ни е като основа за бъдещето на Нелсън, на Нелсън и на внуците ти. Така би искал татко. Помня, когато купи мястото след войната, било бензиностанция извън града с някаква царевична нива до нея, която затворила през войната, когато нямало коли, и ни заведе с мама да го видим, а аз намерих едно бунище отзад, там, в буренясалата част, дето я наричаш Парагвай, натрупани стари авточасти и зелени и кафяви бутилки от безалкохолни, които реших, че са ужасно ценни, помислих, че съм открила заровено съкровище, и така си омазах училищната рокля, че майка ми щеше да побеснее, ако баща ми не се беше разсмял и не й беше казал, че явно имам усет към автомобилния бизнес. „Спрингър Моторс“ няма да отиде за продан, додето съм жива и здрава, Хари. Както и да е — продължава тя, опитвайки се да внесе по-лека нотка, — не знам нищо за индустриалното недвижимо имущество. Хубавото, ако продадем тази къща, е, че мога да го направя самата аз, и да взема половината от брокерската комисиона, дето се полага на търговеца. Не вярвам да не успеем да я продадем за двеста; половината от шест процента на двеста хиляди е шест хиляди долара — само мои!