Джон Апдайк - Заека се укроти

Към края на лятното повторение на „Косби“, една от онези серии, в които Тео има твърде голямо участие, на Хари започва да му се доспива, потиснат от идеята Дженис да продаде къщата, но успокоен от мисълта, че никога няма да го направи. Твърде е разпиляна, тя и хлапето просто ще потъват все по-дълбоко и дълбоко в дългове, както останалата част от света; банката ще съдейства, додето представителството има някаква стойност. Отборът на Филаделфия е чак в Сан Диего, а и без това са на шесто място. Той намалява звука на телевизора почти докрай и на фона на утешителното потръпване на замлъкналите образи протяга крака върху турската възглавничка, която бяха донесли от къщата на Мама Спрингър, когато се преместиха тук, и се смъква по-дълбоко в сребристорозовото кресло, което купиха с Дженис от Шехнер преди десет години. Раменете го болят от рязането. Сеща се за историческата си книга, но тя е горе до леглото. По ромбоидните стъкла на прозорците се чува тихо потракване: дъжд, както в онази вечер в началото на лятото, когато тъкмо бе излязъл от болницата, тясната стая с безглавия шивашки манекен, друг свят, нереален свят. Телефонът го събужда с иззвъняването си. Поглежда към часовника, докато отива към телефона в коридора. 9:20. Дженис стои там вече доста време. Надява се да не е някой от наркодилърите, които все още се обаждат от време на време заради парите, които им дължат, или защото са получили нова пратка прясна „стока“. Да се чудиш как стават толкова богати тия дилъри, струват му се толкова неорганизирани и нехайни. Тъкмо сънуваше, в креслото, някаква напрегната борба, която вече избледнява и става неразбираема, срещу невидим съперник, но в някакво ярко, обречено място, като някогашен железопътен терминал, само дето таванът бе по-нисък и по-блед, нещо като параклис, тясно място, чийто образ не изчезва от съзнанието му, и на фона му, ръката, когато се пресяга за слушалката на стената, му изглежда стара и чужда — горната й част е подпухнала и неравна.

— Хари. — Никога не е чувал гласа на Дженис да звучи така, толкова безизразен, толкова мъртъв.

— Здрасти. Къде си? Започнах да се притеснявам да не си катастрофирала.

— Хари, аз… — нещо я сграбчва за гърлото и не й позволява да говори.

— Да?

Сега вече говори, през сълзи, преглъща, запъва се и хлипа, като че ли нещо я стиска за гърлото.

— Обясних идеята си на Нелсън и Пру, и всички решихме да не прибързваме, да я обсъдим внимателно, той като че ли бе по-склонен от нея, може би защото разбира финансовите проблеми…

— Да, да. Ей, не звучи чак толкова зле засега. Свикнала е да възприема къщата като своя, никоя жена не желае да си дели кухнята.

— След като сложи децата да спят, се върна обратно при нас с едно много особено изражение и каза, че в такъв случай има нещо, което Нелсън и аз трябва да знаем, щом ще живеем всички заедно.

— Да? — Неговият глас все още е небрежен, но вече съвсем се е разсънил; вижда какво се задава като малка точица в далечината, която се превръща в космически кораб от фантастичен филм.

Гласът на Дженис става по-твърд, мъртъв и равен и нисък, сякаш може би някой друг слуша пред вратата. Сигурно е в старата им спалня, седнала на ръба на леглото, Джуди спи зад едната стена, а Рой зад отсрещната.

— Каза, че двамата с нея сте спали заедно в онази нощ, когато остана тук, в първата нощ след болницата.

Космическият кораб го е връхлетял с всичките си нитове и мигащи лампички.

— Така ли каза?

— Да, така каза. Каза, че не знае как се е случило, освен че между вас винаги е имало някакво привличане и че в онази нощ всичко е изглеждало толкова отчайващо.

Някакво привличане. Предполага, че е справедливо, въпреки че е неприятно. От неговата позиция му бе изглеждало като нещо повече от това. Изглеждаше му сякаш вижда себе си, отразен в дългокрака млада, дългокоса жена левичарка.

— Е? Истината ли казва?

— Ами, скъпа, какво мога да кажа, предполагам, че в известен смисъл…

Силно хлипане: може точно да си представи лицето на Дженис, разкривено и безпомощно, и погрозняло, старостта се е стоварила върху нея.

— … но точно тогава — продължава Заека — изглеждаше донякъде естествено, а оттогава не сме правили нищо, даже дума не сме разменили. Преструваме се, че не се е случило.

— О, Хари. Как можа? Собствената ти снаха. Жената на Нелсън.

Усеща, че тя започва да действа като по сценарий, да изрича стандартните неща, и в подземието на шокираното му и засрамено съзнание се промъква лек полъх на отегчение.