Джон Апдайк - Заека се укроти

Заека се качва в селиката „Поемете пътя към невероятния вътрешен свят“: такъв бе един от новите рекламни лозунги, които се опитваха да пробутат. С лозунгите може и да се прекали, започват да влияят отрицателно. Двигателят пали, задната предавка гладкото понася назад. „Обичам да ми даваш свобода, тойота!“ Електронният часовник сочи 10:07. Движението по Пен булевард е слабо, закусвалните и бензиностанциите започват да угасват. Завива надясно при мигащата червена светлина, а след това отново надясно при околовръстното на Брюър покрай реката Рънинг Хорс. На едно място, близо до слонско сивите резервоари за гориво, шосето се издига над нивото на дърветата и заобиколеният град е донякъде величествен. Двайсететажната сграда на съда, построена в началото на Депресията, все още е най-високата сграда, бетонните орли с разперени криле във всеки ъгъл са осветени от прожектори, а широката сянка на Маунт Джъдж, увенчана със звездното сияние на Пинакъл Хотел, е виснала зад всичко това като застинала приливна вълна. Уличните лампи разкриват тухления цвят на Брюър като запалена клечка кибрит, скрита в зачервени от светлината шепи. След това доста рязко градът и всичко, което съдържа, е изтръгнато от полезрението. Горички от келяви дървета почти скриват празните фабрики покрай реката, и човек може да е където и да било в Съединените щати, на която и да е четирилентова магистрала.

С Дженис са изминавали този път на юг толкова често, че е наясно с вариантите: може да слезе на шосе 222 и да продължи директно, но бавно към Ланкастър през низ от осеяни със светлини Брюърски покрайнини или да остане на шосе 422 още няколко километра до 176-о и да се отправи на юг, а след това да тръгне на запад към Ланкастър и Йорк. Първия път, когато пробваха този маршрут, като се замисли, миналата пролет станаха трийсет години, бе направил грешката да се насочи на юг твърде рано, към Уилмингтън, и към видението за босоноги жени от Дю Понт. Хитринката е да продължи на запад до шосе 83, което още не съществуваше в онези дни, а след това да кара на юг направо в пастта на онова двуглаво чудовище, Балтимор — Вашингтон. Чудовищно, бе казала тя. Е, в известен смисъл може да се каже, че самият живот е чудовищен. Онези полудели молекули. Създали живота съвсем сами? Никога.

Включва радиото, търсейки измежду ломотенето на рок музиката и радиоинтервютата сладникавите стари мелодии, мелодиите, с които бе израснал. Преди беше по-лесно да търсиш със старото копче, дето се въртеше, отколкото с тези нестабилни дигитални бутони: можеше да почувстваш къде отиваш. Внезапно се натъква на копринените гласове на Дайна Шор и Бъди Кларк, преплетени в дуета „Бейби, вън е студено“. Песента го вълнува, превръща гръбнака му в ледена вода, когато след всичките мелодични закачки, чиито думи трудно се разбират, те спират и изпяват припева в хармония. Студееееено, отвън. След това по същата тази станция за стари парчета, чийто сигнал отслабва под надлезите и пращи, когато шосето извива прекалено близо до електрическите проводници, пускат един хит, който напълно е забравил, как е могъл? — училищните забави, нагласените двойки, които влачат крака под мудния ритъм на валса, хартиените гирлянди, които висят от баскетболните кошове, ръждивата топлина от радиатора в плимута на татко, живият, топъл, таен дъх, който се надига измежду бедрата на Мери-Ан като аромат на храна, който е толкова силен, че първоначално те задавя. Vaya Con Dios, скъпа моя. Влажният триъгълник на бикините й, коланът за жартиери, каквито носеха момичетата тогава. Росната гладка свежест на телата им, на всички тях, когато потно се въртяха под крепираната хартия, под цветните лампички. Vaya Con Dios, любов моя. О, боже. Боли. Чувството е напластено в тези фрази, погребани в прашните рафтове с парчета от 78-ма на някой диджей, като онези семенца, които оживяват след хиляда години в някоя пирамида. Въпреки че звездите се рециклират и отново създават всички тежки атоми, необходими за сътворението, Хари никога вече няма да бъде онзи човек, онова момче с онова момиче, когато пръстите му лекичко поглаждаха меката вътрешна страна на бедрата, и няколко атома се отделяха, няколко молекули.

След това пускат „Мюл Трейн“ на Франки Лейн; не е от най-великите му песни, но си е достатъчно хубава, а след нея „Вълшебна е“ от Дорис Дей. Тия паузи, дето се правеха навремето: Въл-шеб-на е. Навремето знаеха как да те разчувстват, навремето, когато имаше две бейзболни лиги от по осем отбора, и можеше да запомниш всички играчи. Хората тогава бяха не точно по-мекушави, всъщност дори бяха по-корави, но по-лесно можеше да ги уязвиш, но пък в по-малко отношения. Трябва да се отклони от шосе 176 и да хване 23-то през земята на квакерите, тази отсечка си е направо локално шосе, но толкова късно не би трябвало да има каруци, които да го забавят. Заека иска пак да погледне едно място в Моргантаун, железарски магазин с две помпи отпред, където един набит фермер с космати ноздри, облечен с две ризи, го бе посъветвал да е наясно къде отива, преди да пристигне. Е, сега знае. Научил е маршрута и е избрал крайната цел. Но това, което по-рано бе провинциален железарски магазин, сега е елегантен малък офис за недвижими имоти. Там, където беше бензиновата помпа, новичкият черен асфалт излага на показ под лунната светлина резките жълти ивици на диагонални места за паркиране.