Джон Апдайк - Заека се укроти

— А, ами. Ще ни се да наемем още, но е трудно да намерим квалифицирани. Имахме един мъж преди една-две години, сръчен беше и се разбираше с всички, но накрая се наложи да го освободим, защото непрекъснато закъсняваше или въобще не идваше на работа. Когато му се обадехме за обяснение, казваше, че бил минал на афроамериканско време. — Хари се срамува да му каже какъв беше прякорът на този човек — Черньо. Поне не продаваме кукли Черен Самбо с негърски устни, както правят в Токио. Гледал го беше по „60 минути“ през лятото.

— „Тойота“ се стреми да дава равни възможности — казва господин Шимада. — Иска да бъде добър гражданин на вашето прурастично общество. В завода в Джорджтаун, Кентъки, работят много черни. Не само на поточна линия, и в ръководството.

— Ще се постараем — обещава му Заека. — Този район е малко консервативен, но нещата започват да се оправят.

— Много хубав район.

— Точно така.

Когато се връщат обратно в изложбената зала, Заека се чувства длъжен да поясни:

— Синът ми избра тези цветове за стените и дървенията. Синът ми Нелсън. Аз бих избрал нещо не толкова, ъ, модерно, но той беше истинският управител тук, докато прекарвах по половин година във Флорида. Жена ми обожава слънцето там долу. И тя играе тенис, между другото. Обожава този спорт.

Господин Шимада широко се усмихва. Устните му стават плоски, сякаш притиснати в стъкло, а очилата му, в техните квадратни златни рамки, сякаш са притиснати прекалено плътно до очите му.

— Ние познаваме Нелсън Енгстръм — казва той. Явно го затрудняват многото съгласни във фамилното име, и го докарва като Ен-гъ-стръм. — Много известен мъж в Тойота Къмпани.

Едно притискане в гърдите на Хари и водниста хлабавост под колана му подсказват, че след многото любезности са достигнали до причината за посещението.

— Искате ли да влезем и да седнем в моя кабинет?

— С удоволствие.

— Искате ли момичетата нещо да ви донесат? Кафе? Чай? Не като вашия чай, разбира се. Просто пликче „Липтън“…

— Ще мина без. — Доста безцеремонно той влиза в кабинета на Хари и сяда на виниловия стол за клиенти с тапицирани облегалки от хром, обърнат към бюрото. Полага невероятно тънкото си куфарче върху скута си и леко сгъва ръце върху него, разкривайки две ослепителни ивици бели ръкавели. Изчаква Хари да седне зад бюрото, и след това започва с явно подготвена реч:

— Винаги — казва той — ние в Япония възхищаваме на Америка. Като момче през Окупацията, възхищавах на големите морски пехотинци войници, доволните им небрежни маниери. Вражески войници, но не лоши хора. Силни мъже. Съветниците на нашия Император го поведоха по лоши пътища, затова генерал Макартър беше за нас това, което и Императорът, далечен и велик. Работихме много, да направим каквото ни каза — построихме отново изгорените градове, научихме се на демокрация. Японците в началото много скромни към Америка. Знаете историята на „Тойота“. В началото много скромни, после по-големи, произвеждаме по-добър продукт за парите на малкия човек, нали? Вие искате, ние правим, нали?

— Чудесно мото — казва му Хари. — Харесва ми повече от някои от последните, дето пристигат.

Но господин Шимада не желае дори за миг да го прекъсват. Полага поддържаните си ръце с лъскав маникюр върху тънкото, кървавочервено куфарче и накланя горната част на тялото си, за да се чува по-ясно гласът му.

— Въпреки това в тези следвоенни години японците, мъже и жени, много уважават Съединени щати. Като голям брат; Но в последните години големият брат се държи като малък брат, само плаче и се оплаква. Иска много помощи в търговията, казва, че японците нечестна конкуренция. Защо нечестна? Правиш нещо, което по-евтино даже с митото и разходите за транспорт, хората харесват и хората купуват. Американският начин е от старото време. Но в новото време Америка не произвежда нищо, само се срива, завладява други фирми, намалява данъци, вдига национален дълг. Нищо не излиза, само влиза — чужди стоки, чужд капитал. Америка взима всичко, нищо не дава. Като голяма черна дупка.

Господин Шимада е горд от тази модерна аналогия и неопровержимото си владеене на английския. Усмихва се на себе си и отваря куфарчето си с двойно изщракване, стряскащо като изстрел. От него изважда един-единствен лист твърда кремава хартия, рехаво украсен с печатни цифри.

— Според цифрите тук между ноември ʼ88 и май ʼ89 „Спрингър Моторс“ не са обявили продажбата на девет коли на „Тойота“, на обща стойност сто трийсет и седем хиляди и четиристотин на фабрична цена. Тази сума е натрупала лихва и в момента е сто четирийсет и пет хиляди и осемстотин. — С един от инстинктивните си, полупотиснати поклони, той подава листа хартия през бюрото.