Джон Апдайк - Заека се укроти

— На моята възраст нямам нищо против самотата — казва. — Мога да гледам каквито предавания си искам. „Нашънъл Джиографик“, „Дисни“, „Светът на природата“. Когато Дженис е вкъщи, ни кара всичките да гледаме онези семейни сериали, в които всеки се прави на клоун във всекидневната им. Тази Розан, питах я какво по дяволите вижда в нея, и тя ми казва: „Харесва ми. Дебела е и мърлява, и гадна, като повечето жени в Америка“. Гледам все по-малко телевизия. Опитвам се да мина само с по една бира и да си лягам рано.

Младата жена мълчаливо се наканва да се оттегли обратно в кабинката откъм Парагвай. Но на него му е приятно да е край него и внезапно я пита.

— Знаеш ли за кого ми писна да слушам?

— За кого?

— За Пийт Роуз. Чете ли в „Стандарт“ оня ден, че и по-рано се е забърквал в скандали, през 1980 година, когато той и много други от отбора ги хванали да взимат амфетамини, и клубът продал Ранди Лийч, единствения играч, който си признал, а останалите просто най-нагло се измъкнали?

— Мярнах го. Лекарят, дето осигурявал рецептите, бил от Брюър.

— Точно така, от нашето малко градче. Та затова си мисли, че и сега ще успее да се отърве. На никой не му се налага да плаща за извършеното, всички други се измъкват от всякакви истории. Оли Норт, наркодилърите, както са пълни затворите, а и без това всички сме толкова състрадателни. Нарушавай закона, гори знамена, на кой, по дяволите, му пука?

— Не се разстройвай, Хари — казва тя с майчинския си, отстъпчив маниер. — Светът е пълен с мошеници.

— Аха, ние поне си го знаем.

Тя не отговаря, обърнала се е с гръб. Може би все пак се е чукала с Нелсън.

— И без това винаги съм смятал, че играе грозно — чувства потребност да каже за Роуз. — Ако ще го правиш с мъка и усилие, явно не ти е там мястото.

Хари забелязва, че навън, в късото, вяло лято, чието душно редуване на светлина и сенки треперливо връща собственото му заплашително отражение, подновеният тисов плет — бе извикал фирма по озеленяване да подмени старите храсти и да поднови тора — е насъбрал куп восъчни опаковки от пица и стиропорени чашки за кафе, ловени от шосе 111. Не може да позволи японският им гост да види подобна мръсотия. Излиза навън и горещият мръсен въздух, надигащ се от асфалта, спира дъха му. Лявата половина на ребрата му го стисва. Слага един нитростат да се топи под езика му, преди да се наведе. Сякаш колкото повече боклуци събира, толкова повече има — обвивки от шоколади, целофани от цигарени кутии, рекламни брошури и цели страници от вестник, набръчкани от дъжда и пожълтели от слънцето, големи чаши за безалкохолни, все още с пластмасовото капаче отгоре и сламката вътре, и мръсна вода от разтопен лед, която се кламбучка отвътре. Мръсотията в света няма край. Трябваше да вземе чувал за боклук, сега и двете му ръце са пълни, и усеща как лицето му пламти, когато се опитва да задържи още едно късче смачкан лепкав картон в разперените си пръсти. Някаква лимузина с хрущене влиза в паркинга, докато Хари все още събира боклуците, и се налага да изтича вътре и да натъпка всичко в кошчето в кабинета си. Пуфтейки, с думкащо сърце и металносивото сако, опънато при копчетата, той се втурва обратно през изложбената зала, за да поздрави господин Шимада на входа, и се здрависва с ръка, от която мръсотията от шосето, изсъхналата захар и все още лепкав сос за пици не е измита.

Господин Шимада е безупречен стегнат мъж, висок около метър и шейсет и пет, понесъл удивително тъничко, червено като волска кръв куфарче, облечен с пушено син костюм с почти невидимо райе, ушит така, че да разкрива елегантна ивица от френските му ръкавели със златни копчета и високата бяла яка на риза, чийто основен цвят е бледосин. Изглежда компактен, като бобена торба, напълнена до пръсване с едри сачми, и в добра физическа форма, нищо, че е набит, с лустро от калифорнийски загар върху съвсем не враждебното си лице.

— Много ми е приятно да се запозная — казва той. — Районът е много хубав. — Говори английски с лекота, но с достатъчно чуждестранен акцент, че на Хари да му е нужна допълнителна секунда за размисъл, преди да му отговори.

— Е, точно тук не съвсем — казва той и веднага си помисля, че това е нетактично, защо ще иска „Тойота“ да разположи представителството си в грозен район? — Искам да кажа, че сме най-прочути с обработваемите земи, с плевните със знаци срещу магии. — Чуди се дали трябва да обясни какво е „знак срещу магия“, но решава, че не си струва. — Искате ли да разгледате съоръженията? Сградите? — В случай че „съоръжение“ не му е познато. Разговорите с чужденци определено те карат да се замислиш за езика.