Джон Апдайк - Заека се укроти

Господин Шимада бавно, вдървено обръща едновременно и главата, и раменете си, първо в едната посока, после в другата, за да погледне изложбената зала.

— Виждам — усмихва се. — Освен това в Торънс разглеждам много снимки и етажно разпределение. О! Прекрасна дама!

Елвира е напуснала бюрото си и се носи в посока към госта им, всмукнала навътре бузи, за да изглежда още по-бляскава.

— Госпожица Олшима, тоест господин Шимада — Хари е упражнявал името, повтаряйки си, че е като Рамада с шибан отпред, и въпреки това го оплесква в критичния момент, — това е госпожица Оленбах, един от най-добрите ни търговски представители.

Господин Шимада първоначално инстинктивно леко се покланя с прибрани до тялото ръце. Когато се здрависват, сякаш и двамата се опитват да зашеметят другия с усмивка, толкова дълго я задържат върху лицето си.

— Добра идея, и двата пола да продават — казва той на Хари. — Все повече се среща.

— Не знам защо толкова късно се сетихме — признава Хари.

— Добрата идея иска време — казва другият и леко прибира усмивката си, като позволява някаква предупредителна строгост да извие надолу доста пълните и същевременно плоски устни. Хари си спомня от детството си как през Втората световна война японците бяха невероятно жестоки към пленниците си от Батаан. Първото нещо, което чуваше човек за тях след Пърл Харбър, бе, че са абсурдно дребни, че управляват миниатюрни подводници и самолети, наречени Зиро, а после, когато започнаха да се редят онези първоначални поражения в Тихия океан, че са фанатично предани на Императора си, роботи маймуни, налагало се да ги изкарват с огнехвъргачки от пещерите им. Колко сме се променили от тогава. Хари изпитва един от изблиците си на доброжелателство, на одобрение към свят, който съвсем няма нужда от това. Господин Шимада като че ли пита Елвира дали пътува.

— Искате да кажете, дали спортувам, тенис? — пита го тя. — Да, всъщност спортувам. Когато имам възможност. Как познахте?

Плоското му лице се нагъва на радостни гънки и пъргав като маймуна, той почуква китката й, където върху загорялата й кожа личи ивица по-бледа кожа.

— Лента за пот — гордо заявява.

— Умно — казва Елвира. — Явно и вие играете, в Калифорния. Там всички играят.

— Всичкото свободно време. Пето ниво, надявам се на четвърто ниво.

— Това е страхотно — реагира тя, но с един страничен, обърнат към Хари поглед пита колко още ще трябва да се прави на гейша.

— Добър удар, лош бекхенд — казва й господин Шимада и демонстрира.

— Обръщате гърба към мрежата и отвеждате ракетата назад ниско — казва му Елвира, и също демонстрира. — Удряте топката напред, не й позволявате да ви избяга.

— Точно като професионалист — казва й господин Шимада с широка усмивка.

Няма съмнение, Елвира е впечатляваща. Вижда се колко способна и бърза ще бъде на корта. Хари започва да се отпуска. Когато въображаемият урок по тенис приключва, той повежда госта им на бърза обиколка през офис — помещенията и облицования с рафтове тунел на отдела за авточасти, където Роди, помощник-управителят за авточасти, развратно красив младеж с дълга права коса, която постоянно отмята от лицето си, а лицето и косата му са покрити със слой сива смазка, ги поглежда с мръснишки забелен поглед. Хари не ги запознава от страх господин Шимада да не се изцапа със смазка. Завежда го до вратата с месингова решетка, която води към шумния, подобен на пещера автосервиз, в който Мани, управител на сервиза, който бе останал в наследство от Фред Спрингър преди петнайсет години, е заменен от Арнолд, пълничък млад мъж с диплома от професионален техникум, където се бе научил да носи перящи се гащеризони, които го превръщат в целулоидна кукла или снежен човек. Господин Шимада се спира нерешително на прага на ехтящия автосервиз — мъжки ругатни надвикват екота от удрянето на метал върху метал — и прави стъпка назад, като пита:

— Служителите са с добър морар?

Това сигурно означава „морал“. Хари се сеща за механиците, за непрекъснатото им мърморене и вечните паузи за кафе и искания за все по-големи служебни облаги, и честите им отсъствия поради махмурлук в понеделник, и подозрително ранното тръгване в петъци, и казва:

— С много добър. Докарват си чисто по двайсет и два долара на час, с бонусите и облагите. На първата работа, която започнах, когато бях на петнайсет, получавах по трийсет и пет цента на час.

На господин Шимада това не му е интересно.

— Черни служители, има? Не виждам.