Джон Апдайк - Заека се укроти

— Знаеш ли — казва на Елвира, — през всичките години, откакто представителството продава тези коли, не си спомням някога да ни е посещавал истински японец. Мислех, че всички си стоят там, в Тойота Сити, и се наслаждават на чаената церемония.

— И на гейшите — казва стеснително Елвира. — Като господин Уно.

Хари се усмихва на алюзията. Това момиче — жена — успява да е на ниво.

— Да, той не беше Нумеро Уно кой знае колко дълго, нали?

Днешните й обеци са като църковни камбанки, малки извити клепачи от тъмно сребро, закачени един за друг в потрепващи овали с размера на пеперудени какавиди. Разтърсват се от леко възмущение, когато му казва:

— Всъщност Нелсън и Лайл би трябвало да се изправят пред господин Шимада.

Той вдига рамене:

— Какво да се прави? Адвокатът най-после хвана Лайл по телефона и онзи тип просто му се изсмя. Каза, че му трябва само кислород, за да стане от леглото до тоалетната, и може да умре всеки момент. Освен това казал, че болестта се е разпростряла в мозъка му и че няма представа за какво говори адвоката. И че се наложило да продаде компютъра си, и не запазил нито една от дискетите. С други думи, казал на адвоката да… да иде да скочи в езерото. — Не казва „да го духа“, както се канеше, сякаш това е начин да флиртува с Елвира, знае ли? Колкото и да е късно, човек винаги опитва. Харесва, че е толкова слаба — пред нея Пру, а дори и Дженис, изглеждат тромави — и има нещо хладно и тихо в нея, което му действа успокоително, като телевизионен екран, когато не можеш да чуеш думите, а виждаш само премигването.

— На мен ми стана смешно — казва за последния разговор с Лайл. — Има си предимства да умираш.

Тя го пита, застанала до него:

— Нелсън не се ли прибира след около седмица?

— Такъв е планът — казва Хари. — Лятото направо отлетя, нали? Вече се забелязва вечерно време. Все още е топло, но се стъмва все по-рано. Нещо, което забравям всяка година, това ранно стъмване в късното лято. Скрибуцането на жътварките. — Тази миризма на изсъхнали градини. Само дето това лято беше толкова дяволски дъждовно — в моята градинка, за бога, плевелите не спират да растат, а марулите и броколите са с такива длъгнести стъбла, че се пречупват. А грахът е плъзнал като пълзяща лоза нагоре по оградата, чак в двора на съседите.

— Поне не беше така ужасно горещо, както миналото лято — казва Елвира, — когато всички непрекъснато говореха за парниковия ефект. Може би всъщност няма парников ефект.

— А, има — казва й Заека, с убеденост, която не бе осъзнавал в себе си. Отвъд шосе 111, над червения, оформен като шапка покрив на „Пица Хът“, ято скорци, които вече мигрират на юг, са осеяли с точиците си телефонните жици като ноти върху петолиние. — Аз няма да доживея да го видя — казва той, — но ти ще доживееш. Внуците ми също. Ню Йорк, Фили, пристанищата им ще са под водата, щом Антарктика започне да се топи. Целият Джърси Шор. — Рони Харисън и Рут: какво лайно, какъв човек само.

— Как е той, чул ли си нещо? Нелсън.

— Пратил ни е две картички с Камбаната на свободата 28 28 Камбаната на свобода — камбана, предназначена за залата на Конгреса на Пенсилвания, която е звучала при подписването на Декларацията за независимост. В момента се намира на Маркет стрийт във Филаделфия. — Б.пр. . Звучи бодро. В известен смисъл хлапето винаги е имало нужда от повече ред, отколкото някога сме му осигурявали, а предполагам, че рехабилитационната програма е много подредена. Говори с Пру по телефона, но оттам не насърчават прекалено много външни контакти на този етап.

— Пру какво мисли за всичко това? — Дали Хари си въобразява нотка на повишен интерес при тези думи, сякаш звука на телевизора отново е включен?

— Трудно е да се разбере какво мисли Пру — казва той. — Имам впечатлението, че почти беше решила да се откаже от всичко, от брака, преди той да замине. Тя и Дженис, и хлапетата са горе в Поконос.

— Сигурно ти е самотно — казва Елвира Оленбах.

Възможно ли е това да е сондаж? Дали се очаква да я покани на гости? Да пийнат по две дайкирита в бърлогата, да погали тъмния мъх в извивката на врата й, да види дали косъмчетата по путката й са със същия оттенък, горе в спалнята за гости с наклонения таван, където, когато се нанесоха, в дрешника бяха наблъскани всичките онези списания „Плейбой“ — представата как това гъвкаво младо женско тяло ще се стреми да утоли апетита си чрез неговия, го удря като представата за лавина. Това би съсипало установения в живота му ред.