Джон Апдайк - Заека се укроти

Джуди е от момичетата, които стоят около платформата с типичната, украсена с ширити униформа в цвят каки, със значка, и толкова се стъписва, когато вижда дядо си във внушителния му костюм, че го хваща за ръка, сякаш за да го свърже със земното, с реалното. Трудно му е да наведе глава, за да я погледне, от страх цилиндърът му да не падне. С поглед, насочен сякаш към далечната ограда на бейзболното игрище, той я пита:

— Как изглежда козята брадичка? Брадата, Джуди?

— Добре е, дядо. В началото ме изплаши. Не можах да те позная.

— Имам чувството, че всеки момент ще падне.

— Не си личи. Много ми харесват широките ти раирани панталони. Жилетката не ти ли притиска корема?

— Това ми е най-малкият проблем. Слушай, Джуди. Мислиш ли, че ще можеш да ми направиш една услуга? Току-що се сетих, че продават лепенка, която лепи и от двете страни. Ако ти дам два долара, можеш ли да изтичаш до малкото магазинче от другата страна на Сентръл да ми купиш?

Срещу училището винаги е имало магазинче под най-различни имена и собственици, които се променяха през годините, за да продава на учениците дъвки и бонбони, и пистолети с капси, и блокчета шоколад, и цигари, и списания, и всичко друго, което младите хора смятат, че трябва да притежават. С мъка държейки главата си вдървено изправена, той рови през пластовете на костюма си, за да стигне до портфейла в големия торбест страничен джоб на раираните панталони, вдига го до лицето си и измъква две еднодоларови банкноти. За всеки случай добавя още една. Напоследък всичко струва повече, отколкото очаква.

— Ами ако не работи заради празника?

— Ще работи. Винаги работи.

— Ами ако парадът започне? Трябва да съм на камиона.

— Няма, парадът не може да започне без мен. Хайде, Джуди. Помисли колко неща съм правил за теб. Помисли как те спасих онзи път на лодката. И кой всъщност ме накара да участвам в този проклет парад? Ти ме накара!

Не смее да погледне надолу, да не би цилиндърът да падне, но по гласа й познава, че е на път да се разплаче. Косата й представлява червеникаво петно в долната част на полезрението му.

— Добре, ще опитам, но…

— Само запомни — казва, и когато брадичката му се свива при предупреждението, усеща как брадата се разхлабва — да лепи и от двете страни. Марка „Скоч“. Бягай, миличка! — Сърцето му препуска, бърника под дрехите, за да се увери, че се е сетил да вземе малкото шишенце нитроглицерин. Открива животодаряващата му издутина дълбоко в торбестия джоб. Когато поднася пръсти към лицето си, за да прилепи брадата, вижда, че треперят. Ако брадата му не залепне, няма да бъде никакъв чичо Сам, и целият парад ще пропадне, ще блокира тук, на училищното игрище, завинаги. Прави няколко кръгчета със ситни стъпки, без да обръща внимание на никого в опит да успокои сърцето си. Дразнещо е.

Когато Джуди най-после се връща запъхтяна, му казва:

— Бяха ужасно тъпи. Сега продават почти само храна. Боклуци като Чийз Дудълс 27 27 Чийз Дудълс — марка солени бисквити със сирене. — Б.пр. . Имаха само скоч, който лепи от едната страна. Все пак купих. Така ли трябваше?

От паркинга прозвучава барабанен звук, в началото безреден, няколко хлапета се държат като палячовци от нетърпение, а после в синхрон набира обем, плътност, неумолим устрем. Двигателите на старомодните автомобили и камионите с платформи заработват, изпълват празничния въздух със синкав дим.

— Добре — казва Заека, без да може да погледне внучката си, за да не падне цилиндърът, и слага скоча в джоба си заедно с рестото от трите долара, пъхнати в ръката му изотдолу. Отчужден от костюмираното си тяло, има чувството, че е на кокили, стъпалата му са невероятно миниатюрни.

— Съжалявам, дядо. Направих каквото можах — слабото, тъничко гласче на Джуди някъде под него, извън полезрението му, трепери и пресеква от сълзи, като вода, която се плиска на слънце.

— Чудесно се справи — казва й.

Някаква обезумяла набита жена със зелена тениска на комитета и шофьорска шапка идва и припряно го отвежда към предната част на шествието, покрай платформи и оркестри с барабани и тръби, фордове модел А и членове на градската управа с вратовръзки и една бяла лимузина. Полицейска кола от Маунт Джъдж с въртяща се синя лампа, но с изключена сирена води шествието и Хари трябва да върви на известно разстояние зад нея. Като че ли не знае маршрута. Като дете участваше в шествията заедно с тълпата градски хлапета на велосипеди със спици, увити в крепирана хартия в червено, синьо и бяло. Надолу по Сентръл до Маркет, една пресечка преди 422-ра, през сърцето на малкия стръмен център на града, след това вляво и надолу по Потър авеню, през улици от тухлени полусамостоятелни къщи, кацнали върху терасираните си дворове зад подпорни стени, а след това надолу край Кегърис Али, както се наричаше навремето, а сега е Кегърис стрийт с някогашните си малки фабрики и цехове за чорапогащници, преименувани в Линекс и Дейта Дивелъпмънт и Бизнес Лоджистикъл Системс, нагоре по Джексън, горния й край, на една пресечка от старата му къща, и после надолу по Джоузеф и покрай голямата баптистка църква, и остро надясно по Мъртъл край пощата и неприветливия стар Олдфелоус Гол, и накрая свършваше при парадната естрада, поставена пред сградата на общината, в малкия парк, който през шейсетте беше пълен с хлапета, които пушеха трева и свиреха на китари, но сега в нормални дни приютява само няколко възрастни пенсионери и бездомни скитници. Жената в зелено заедно с някакъв маршал с голяма картонена значка, кривоглед прегърбен бижутер, на име Химелрайх — в училище Заека бе само няколко випуска по-млад от баща му, за когото всички казваха, че е евреин — гледа да го забави достатъчно, така че разстоянието между него и водещата кола да се увеличи и чичо Сам да не изглежда прекалено свързан с полицията. Непосредствено след него в шествието е бялата лимузина с видните граждани на Маунт Джъдж и членовете на общинския съвет, които не са заминали в Поконос или Джърси Шор. Отзад се носят звуците на барабани и тръби и на няколко гайдари, наети от Честър Каунти, и накъсаните поп парчета, които се носят от платформите, за да подпомогнат изобразяването на Свободата и Духа на 1776 година и ЕДИН СВЯТ/UN MONDO и Главата, Сърцето, Ръцете и Здравето, а на опашката някакъв местен рок певец в екстаз имитира Пресли и Орбисън и Ленън, докато един почитател на мегаватите шумно надува усилвателната апаратура, наблъскана в камиона му. Но отпред, начело на шествието, е странно тихо, смълчано. Когато най-накрая слага крак, обут във велурена обувка, върху двойната жълта линия на главната улица на града и започва да марширува, Хари усеща нещо рисковано, непривично. Чувства се замаян, абсурден, огромен. Зад него бялата лимузина тихо мърка на ниска предавка, така че няма как да спре да върви, а далеч напред, толкова напред, че проблясва и се губи от поглед на завоите и извивките на пътя, се движи полицейската кола; но точно пред него няма нищо друго, освен злокобната пустота на обикновено шумната Сентръл стрийт под зашеметеното юлско небе, синеещо над телефонните жици. Той представлява цялото движение по нея, неговата самотна изправена фигура. Притихналата улица си има своите лунни кратери, следи от шарка, белези, древни метални капаци. Треперенето в сърцето и ръцете му се превръща в екзалтирано жертвено усещане, когато прави тези първи няколко крачки в асфалтовата бездна, поръбена в този участък от маршрута само с няколко зрители, няколко разголени тела по къси панталони и гуменки, и цветни ризи, застанали по тротоарите.