Джон Апдайк - Заека се укроти

Целият град, такъв, какъвто го познава, е погълнат от десетилетията, и друг един е заел мястото му, по-млад, по-разголен, по-безстрашен, по-добър. И все още го обича, както навремето, когато отбелязваше 42 точки в един-единствен мач. Той е легенда, вървящ облак. Вътре в него капчица експлозив е разтворила вените му като листчетата на цвете, което се разтваря за слънцето. Очите му парят от пот или от нещо, което ги дразни, главата му пулсира под цилиндъра като в тенджера под налягане. Парниковият ефект, мисли си. Дупката в озона. Когато ледът в Антарктика изчезне, всички ще се удавим. Търсейки проблясъка на познато лице сред тълпата от хора, Хари вижда как кутийка бира нагло се предава напред-назад, вижда блясъка на сериозните очила на късогледо дете, сребърната халкичка върху ухото на прилично на испанка момиче. Докато маршируваше, забеляза няколко черни лица в тълпата, радостни и насърчителни като останалите, и няколко ориенталци — осиновено виетнамско сираче, едра филипинска съпруга. Далеч отзад, от все още разгъващата се опашка на шествието, гайдарите извиват някаква шотландска бойна песен, а рок певецът проскимтява „… представи си всички хораааа“, а някъде по-напред, от издраскана касета, през пукащи високоговорители, се носи Нейт Смит, нищо че е мъртва, завлечена в гроба изцяло от гангренозната си пълнота: „Бог да благослови Америка“, към океаните, побелели от пяна. Очите на Хари смъдят, и у него замаяно се засилва впечатлението — сякаш е въздигнат, така че да може да разгледа цялата човешка история, — каращо сърцето му да тупти все по-силно, че в крайна сметка това е най-щастливата шибана държава в целия свят.

Това бе едно от онези глупави прозрения, които някога би споделил с Телма в лишения от задръжки, изпълнен с шепоти момент след правенето на любов. Телма внезапно бе умряла. Умряла бе от бъбречна недостатъчност, тромбоцитопения и ендокардит към края на юли, когато хладната зора на поредния горещ синьо-сив ден се бе разпукала върху декоративната зидария с височина до околните покриви срещу болницата „Св. Джоузеф“ в Брюър. Бедната Телма, тялото й просто се бе износило от дългата й борба. Рони се бе опитал да си я задържи вкъщи до края, но през тази последна седмица се бе оказала твърде мъчна за гледане. Халюцинации, беснеене, саркастичен гняв. Много гняв, насочен най-незаслужено тъкмо към Рони, който бе толкова всеотдаен съпруг, явно, получаваше наказанието си за лудориите, докато бе млад и неженен. Беше само на петдесет и пет — една година по-млада от Хари, две години по-възрастна от Дженис. Беше умряла в същата седмица, в която DC-1 на път от Денвър за Филаделфия се бе разбил в Сиукс Сити, Айова, опитвайки се да кацне с 320 километра в час, движейки се неуправляван от тласъците на двата останали двигателя, бе направил циганско колело върху пистата, избухвайки в огромна огнена топка, и въпреки това повече от сто души бяха оцелели, някои увиснали с главата надолу на коланите си в една част от корпуса, а други бяха избягали и се бяха изгубили в царевичните ниви край пистата. За Хари това като че ли беше първата новина през това лято, която не обявяваше двайсетата годишнина от някакво събитие, Уудсток, убийствата на Менсън, Чапакуидик, кацането на Луната. Телевизионните новини бяха пълни с възкръснали материали.

Заупокойната служба бе в някаква църква без име, на около миля след Ароудейл. Докато я търсеха, Хари и Дженис се загубиха и се озоваха в търговския център в Мейдън Спрингс, където кино с шест зали рекламира върху претъпканото си табло за заглавия „Скъпа, аз се смалих“, „Батман“, „Ловци на духове II“, „Карате Кид III“, „Мъртви поети“, „Големите топки“. Мудното момиче в будката не знае къде би могла да е църквата, както и пъпчивият разпоредител вътре, в голямото празно алено фоайе, което ухае на пуканки с масло и топящи се бонбони „Ем енд Емс“. Хари е бесен на себе си: след всички онези пъти, когато тайно се бе измъквал до Ароудейл, за да се види с Телма, сега не може да намери проклетата им църква. Когато най-после, изпотени, притеснени и бесни заради некомпетентността на другия, семейство Енгстръм пристига, църквата се оказва обикновена, неукрасена сграда, прилична на склад с прозорци, покрита със защитен пласт алуминий като единствен отличителен белег, разположена сред четири декара гола червена почва, рехаво засята с трева и набраздена от автомобилни гуми. Отвътре стените са черни като въглен, а светлината, която влиза през високите светли прозорци, е дръзка и безмилостна. Вместо пейки има сгъваеми столове, а от металните греди на тавана висят наивни плюшени знамена с изобразени кръстове, тромпети, трънени корони, наред с цифрите на библейски стихове — Марк 15:32, Откровение 1:10, Йоан 19:2. Свещеникът е облечен с кафяв костюм и вратовръзка и риза с обикновена яка и изглежда леко разчорлен и задъхан, като пухкав млад управител, на когото понякога се налага да помага при разтоварването на тежки кашони. Миниатюрен, тъничък микрофон, който почти не се вижда в дъбовата поставка на амвона, усилва гласът му. Говори за Телма като за примерна домакиня, майка, богомолка, страдалка. Описанието всъщност не описва конкретен човек, то е като дреха, в която няма никой. Свещеникът явно го усеща, защото след това споменава специфичното й чувство за хумор, особения й начин да възприема нещата, който й бе позволил да се държи така смело през дългата борба с физическото страдание. Когато посетил Телма през последната й трагична седмица в болницата, свещеникът бе опитал да обсъди с нея извечната загадка защо Бог изпраща страдания за някои, а не за други, лекува някои, а оставя много други неизлекувани. Да си припомним, че дори и в Светото писание е така, където много от прокажените и обсебените души нямали късмет да бъдат сложени на пътя на Исус, или не били достатъчно агресивни да си пробият път по-напред в големите тълпи, които се събирали около него в равнината и в планината, в Капернаум и в Галилея? И какъв бил отговорът на Телма? Там, в болничното си легло, наситено с болка и страдания, тя отговорила, че явно го е заслужила, като всеки друг. Тази жена наистина била скромна, наистина не се оплаквала. По-рано, преди болестта й да напредне, припомня си свещеникът и ускорява думите, което сочи, че възнамерява да разкаже интересна случка, я посетил в безупречния й дом, и тя му обяснила физическото си страдание като дребно недоразумение, въпрос на преплитане на миниатюрни жички в организма й. След това предложила с онова нейно нежно, шеговито изражение, което всички ние тук, които я обичахме, помним — и същевременно със скръбна сериозност — че може би Бог е отговорен само за това, което сме в състояние да видим и пипнем, и не отговаря за нищо, което е на микроскопично ниво.